Даниела Колева
Познаваме ли се на Балканите?
С отварянето на атласа забелязвам, че Балканите приличат на неправилна, обърната запетая. Ако поставя лявата си ръка на Пелопонес, то пръстите инстинктивно ще се свият, за да поберат географията на Югоизточна Европа. И сякаш тази „юмручна география“ се потвърждава в историята на балканските народи от непрекъснати и разрушителни войни, от взаимно разпалвана ненавист към съседите. Продължилата почти пет столетия Вартоломеева нощ оставя неизлечими рани в накърненото национално самочувствие. И дали защото тук са си дали среща непримирими цивилизации, религии и култури, и дали защото този крехък свят е разпъван между Корана и Библията, в началото на новото хилядолетие общият европейски дом изглежда по-скоро разрушен, отколкото съграден.
Въпреки обременените от тежко наследство отношения, е нужно на Балканите да се заговори на езика на търпимостта, на вслушването в другия, на познаването на съседа. Богатството на човечеството се състои в неговото различие и когато осъзнаем колко ни е необходимо да сътворим общобалкански ойкумен, ще потърсим съучастник у всеки грък, македонец, турчин, албанец, румънец или сърбин.
Специфична черта на балканската култура, осигуряваща нейното единство, е оригиналното съчетаване на своето и чуждото. Съществуването на националните езици е съпроводено с множество диалекти. Общите черти между езиците са резултат от взаимни влияния през вековното съжителство. Макар и неблизкородствени, българският и румънският имат подобна интонация, лексиката в славянските езици е близка с оглед общият им произход, билингвизма, балканизмите получени от калкирани употреби, изобщо наложилият се Балкански езиков съюз, улеснява общуването между народите.
Началото на всяко съгласие започва от непредубеденото вглеждане в ближния отвъд браздата, само че българинът присвива очи и слага етикета: „стиснат, като грък“, „ревнив, като македонец“, „тесногръд, като турчин“, „прост, като албански реотан“. А младият човек търси връзка, защото е усетил, че никоя народност няма превъзходство над друга, че националните култури от региона могат взаимно да се насърчават и обогатяват с идеи, прозрения и светоусещания, че само положителната нагласа към различността е основа на съзиданието.
Неоспорим е факта, че голямата мъка на Югоизточна Европа винаги е била бедността. В началото на деветдесетте години, когато балканските народи се измъкваха от блатото на комунизма, нуждата от връзка беше преоткрита чрез материалния интерес. Подпрял се на неудобна патерица от турцизми, гърцизми и балкански жаргон балканецът запелтечи дори и друговерския език и така потърси помощ за физическото си оцеляване. Независимо дали ще се нарече облага, кяр, файда, сближаването най-сетне започна да се случва. Само че създаването на гъвкави пазарни отношения откри и предизвикателството да познаваш другия — неутъпкана пътечка с избуяло балканско пренебрежение.
Недоверчиво се гледаме с гражданина от бивша „братска“ Румъния, по-често наричан „циганин“ и „мамалигар“, отколкото приятел, сякаш отвъд Дунава все ни дебнат наследници на граф Дракула.
Преди години, когато излезе на български прословутият роман на американката Маргарет Мичъл „Отнесени от вихъра“, трябваше да си го купим в комплект с някой си Михаил Садовяну — румънец, в три тома. Страниците останаха неразрязани, но поне след името на държавата, в представите за нея се появи и име на писател.
Мирча Елиаде — един от символите на общочовешката култура, антрополог и космополит, но румънец, остава печално неизвестен. Този забележителен ерудит е написал всичките си книги на родния език, независимо че свободно е владеел и френски и английски, остава неоценен на Балканите. У нас ранната му проза е издадена едва три години след смъртта му. Посмъртно…
А абсурдистът Йонеско? А Е.М. Чоран, който с неизгубеният си влашки акцент става най-големият стилист на френския език?
Балканите трудно признават световни величини. А къде са белезите на човечността, ако не в познаването и възприемането на близката култура?
За оковаваната в белезници и хвърляна в затвори турска култура на Балканите почти нищо не се споменава. Отхвърлена някъде зад Босфора, тя остава непозната територия, дори и с най-известните си творци: Назъм Хикмет, Орхан Кемал, Сабахаттин Али. Кой, ако не писателите, поетите и мислителите допринасят най-много за промяната на манталитета, за отричане на предразсъдъците, кой, ако не езикът на съгласието обладава силата за преодоляване на ограниченията и неспособността на етническите групи и култури да съществуват заедно? Какво е богатството на една нация, ако то не включва знанието за съседната?