Макар всеки ден да посвещава безкрайни часове на този нов предмет, въведението в него, формулирано като „Наръчник към Комуникации 101“, му се струва безсмислено: „Човешкото общество е създало езика като средство да предадем своите мисли, чувства и намерения едни спрямо други.“ Лично неговото мнение, макар той да не го оповестява на всеослушание, е, че словото се е развило от песента, а песента е възникнала от нуждата да се запълни със звук огромната и пуста човешка душа.
През кариерата си, вече четвъртвековна, той е публикувал три книги, без някоя от тях да е предизвикала буря или поне вълнение: първата — върху операта („Бойто и легендата за Фауст: произходът на Мефистофел“), втората — върху виденията като еротичен нагон („Видението на Ричард от «Свети Виктор»“) и третата — върху Уърдсуърд и историята („Уърдсуърд и бремето на миналото“).
През последните години го занимава мисълта да напише нещо за Байрон. Отначало смята да се залови с книга, със съществен труд. Но всичките му опити да я напише затъват в блатото на досадата. В интерес на истината, втръснали са му критиката, дирижираната проза. Той иска да пише музика: „Байрон в Италия“, размишления върху любовта между половете във формата на камерна опера.
Докато е изправен пред студентите по комуникация, в главата му се стрелкат фрази, мелодии, потпури от песни от ненаписаното му произведение. Никога не е бил особено кадърен в преподаването: сега, в този трансформиран и според него скопен образователен институт, вече съвсем не е на мястото си. Като него са и колегите му от едно време, обременени с образование, напълно неподходящо за задачите, с чието изпълнение са натоварени в момента; клир сред неверници.
И понеже не уважава материала, който преподава, студентите му не уважават него самия. Гледат през него, докато им говори, забравят името му. Безразличието им го дразни повече, отколкото би искал да признае. Въпреки това акуратно изпълнява задълженията си към тях, родителите им и държавата. Месец след месец задава теми, събира ги, чете ги, оценява ги, поправя пропуските в пунктуацията, правописа и употребата, оспорва слабите доводи и пише под всяка работа кратка и обмислена критична бележка.
Продължава да преподава, защото преподаването го храни; но освен това го учи на смирение и го кара да осъзнае кой е той на този свят. Ясна му е и иронията на положението му: който обучава, научава най-сериозния урок; които се обучават, нищо не научават. Не обсъжда тази страна на професията си със Сорая. Съмнява се, че нейното положение й предлага подобна ирония.
В кухнята на апартаментчето на „Грийн пойнт“ има чайник, пластмасови чаши, бурканче с нескафе, купичка с пакетчета захар. В хладилника има бутилки вода. В банята има сапун и купчини пешкири, в шкафа — чисти завивки. Сорая държи гримовете си в еднодневка. Място за командировани, нищо повече, функционално, чисто, подредено.
Когато го прие за първи път, Сорая си беше сложила цикламено червило и тежки сенки на очите. Отблъснат от лепкавия грим, той я помоли да изчисти лицето си. Тя му се подчини и оттогава никога не се гримираше. Добра ученичка, покорна, гъвкава.
Той обича да й носи подаръци. За Нова година й даде гривна от емайл, малка чапла от малахит, привлякла погледа му в едно антикварно магазинче. Наслаждава се на радостта й, напълно искрена.
Изненадан е, че деветдесет минути на седмица, прекарани с тази жена, са достатъчни, за да го ощастливят — него, който навремето беше убеден, че се нуждае от съпруга, дом, брак. Излиза, че се е нуждаел от съвсем малко, че необходимостта е била преходна, като на пеперудите. Че няма емоции, по-право има само най-яко вкоренената, най-непредвидимата: дълбокото задоволство, подобно на далечния шум на автомобилите, който приспива градския обитател, или тишината на нощта за селянина.