Той я харесва — нищо изненадващо, защото не минава и семестър, без той да хлътне по една или друга от студентките си. Кейптаун: град, известен с хубостта си, с хубавиците си.
Знае ли тя, че й е хвърлил око? Вероятно. Жените го усещат, бремето на искащия поглед.
Валяло е: по каналите край пътя клокочат ручейчета.
— Любимият ми сезон, любимият ми час от деня — отбелязва той. — Някъде тук ли живееш?
— Отсреща. В един апартамент с няколко колеги.
— От Кейптаун ли си?
— Не, отраснах в Джордж.
— Аз живея съвсем наблизо. Мога ли да те поканя у дома да пийнем нещо?
Мълчание, предпазливо.
— Добре. Но трябва да се прибера до седем и половина.
От градините минават към тихия квартал, в който той живее от дванайсет години, отначало с Розалинд, после, след развода, сам.
Той отключва желязната порта, сетне вратата и въвежда девойчето. Запалва лампите, взема й чантата. По косите й има дъждовни капки. Той я гледа втренчено, откровено запленен. Тя свежда очи, предлагайки му същата мимолетна, може би дори кокетна усмивчица, както и преди.
В кухнята той отваря бутилка Meerlust и подрежда блюдо с бисквити и сирене. Когато се връща, тя е застанала до библиотеката, наклонила глава, за да чете заглавията. Той пуска музика: Моцартовия квинтет за кларнет.
Вино, музика: ритуал, който мъжете и жените изпълняват един спрямо друг. Нищо лошо няма в ритуалите, те са измислени, за да облекчават трудните преходи. Но девойчето, което е довел у дома си, не само е трийсет години по-младо от него: то е студентка, негова студентка, той я просвещава. Каквото и да стане помежду им сега, ще им се наложи да се срещнат отново като учител и ученичка. Готов ли е за такова нещо?
— Интересни ли са ти лекциите? — пита я.
— Харесваше ми Блейк. Хареса ми историята с Уондърхорн.
— Вундерхорн.
— Не си падам толкова по Уърдсуърд.
— Това не трябваше да ми го казваш. Уърдсуърд е един от учителите ми.
Вярно е. Откакто се помни, у него ехтят хармониите на „Прелюд“.
— Може би към края на курса ще започна да го ценя повече. Може да се привържа към него.
— Може. Но от опит знам, че поезията или те хваща веднага, или изобщо не те вълнува. Мигновено откровение и мигновен отклик. Като светкавица. Като влюбване.
Като влюбване. Дали младите все още се влюбват, или любовта се е превърнала в демодиран механизъм, ненужен, странен като парен локомотив? Откъснал се е, демоде е. Влюбването може би е излизало от мода и пак е идвало на мода поне сто пъти, без той да усети.
— Ти самата пишеш ли поезия?
— В училище пишех. Не беше кой знае какво. Сега нямам време.
— А пристрастия? Имаш ли някакви литературни пристрастия?
Тя сбръчква лице при необичайната дума.
— Във втори курс учихме Ейдриен Рич и Тони Морисън. Също и Алис Уокър. Много се увлякох. Но не бих го нарекла точно пристрастие.
Значи не е страстно същество. Дали не го предупреждава по най-заобиколен начин?
— Смятам да приготвя някаква вечеря — казва той. — Ще хапнеш ли с мен? Нищо специално.
Тя се колебае.
— Хайде, кажи „да“!
— Добре. Но първо трябва да се обадя по телефона.
Обаждането трае по-дълго от очакваното. От кухнята той дочува тих говор, мълчания.
— Какво смяташ да работиш? — пита я той после.
— Сценография и дизайн. Посещавам магистърски курс в театъра.
— Тогава защо слушаш лекции за поети-романтици?
Тя размишлява, бърчейки нос.
— Избрах ги главно заради атмосферата. Не исках пак да уча Шекспир. Минах го предишната година.
Той сготвя наистина скромна вечеря: аншоа върху паста талиателе с гъбен сос. Оставя я да накълца гъбите. През останалото време тя седи на високо столче и го наблюдава как готви. Ядат в столовата, като отварят втора бутилка вино. Тя не се притеснява да яде. Як апетит за толкова ефирно същество.
— Винаги ли си готвите сам? — пита тя.
— Живея сам. Ако аз не си сготвя, няма кой.
— Мразя готвенето. Предполагам, че трябва да се науча.