Алън Силитоу
Позорът на Джим Скарфидейл
Аз лесно се водя и лесно се подвеждам. Реши ли някой да промени мнението ми, заприличвам на ветропоказател. Но има един принцип, на който ще остана верен завинаги. За да изясня мисълта си и да бъда убедителен, на драго сърце ще ви разкажа една дяволски дълга и объркана история.
Джим Скарфидейл.
Не ще успеят никога да ме уверят, че човек не трябва да тръгне по широкия свят, щом стане на петнадесет години. И ти, и всеки друг в тази разкапана страна на надежди и слава би трябвало да имате тази възможност дори и по-рано, но законът не разрешава.
Виждате ли, не може вечно да се държите за полата на майка си, макар че сигурно има много хубавци, на които това им се харесва. Джим Скарфидейл беше един от тях. Той се държа толкова дълго, че в края на краищата не можа да свикне с нищо друго. Мога да се закълна, че когато е опитал да се промени, не е можел вече да различава полата на майка си от жартиерите на жена си, макар че — сигурен съм в това — неговата новоизпечена, почти красива съпруга е набивала в дебелата му глава тази разлика, преди да го върне скимтящ на майка му.
Но аз нямам намерение да бъда такъв. Намеря ли начин да изчезна, ще го сторя, даже ако трябва да обирам газомерите, за да се прехранвам. В училище, вместо да смятам, не откъсвам поглед от атласа, пъхнат под чина ми, и чертая пътя, който ще поема, когато му дойде времето (с географска карта, откъсната от атласа и сгъната в задния ми джоб), с колело до Дерби, автобус до Манчестър, влак до Глазгоу, с временно открадната кола до Единбург и най-сетне на „автостоп“ до Лондон. Не мога да се откъсна от тези карти с техните червени пътища, кафяви хълмове, странни, незнайни градове — та не е за чудене, че не мога да пресметна две и две. (Да, зная, че всички градове са еднакви, когато ги сравняваш. Същите общежития, пълни с крадци, готови да ти грабнат и последния грош, само ако им се оставиш; същите фабрики, където кипи работа, ако успееш да стигнеш до нея; същите плесенясали дворове и къщи, пълни с молци и хлебарки, когато нощем светнеш внезапно; и все пак, макар и еднакви, те се различават по много неща и никой не може да го отрече.)
Джим Скарфидейл живееше със своето „майче“ до нас, в една къща съвсем като нашата, само че много по-близко до фабриката за велосипеди — просто залепена до нея. Чудех се как понасят шума, който се чуваше. Все едно, че се намираха в самата фабрика, защото шумът беше убийствен. Веднъж влязох в къщата, за да кажа на госпожа Скарфидейл, че господин Тейлър от магазина иска да говори с нея за седмичната й поръчка на продукти. Докато стоях там, чувах машините и скрипците на фабриката да бухат глухо, железните преси да трещят, сякаш напираха да нахлуят през стената, за да се разширят и у Скарфидейлови. Не бих се учудил ни най-малко, ако и този шум е допринесъл толкова, колкото „майчето“, за да тръгне Джим по онзи път.
Майката на Джим беше едра жена, татарка, цял великан. Тя поддържаше къщата си чиста и спретната като кутийка и тъпчеше Джим с ирландско задушено1 и варен пудинг. Беше жена, „която умееше да се справя“ — това означаваше, че обикновено постига исканото и знае, че онова, което иска, е нейно право. Мъжът й си изкашлял дробовете и умрял от охтика малко след раждането на Джим. Госпожа Скарфидейл трябвало да постъпи в тютюневата фабрика, за да прехранва себе си и Джим. Застояла се там безброй години и юнашки се борила да свързва двата края през време на безработицата — това й признавам. Джим всякога имаше на гърба си някакъв костюм за в неделя сутрин, което беше дяволски повече, отколкото притежаваше всеки друг съсед. Но въпреки че го хранеше по-добре от нас, той беше дребен. На тринайсет години бях толкова едър, колкото Джим на двайсет и седем (тогава навярно е престанал вече да расте) и все си бях полумъртъв от глад.
Войната беше почнала и в моето семейство се считаше за голям разкош да се натъпчем с волско месо и мармалад от дажбите. Джим не го взеха във войската заради слабото му зрение и „майчето“ беше много доволно, защото баща му се бил нагълтал с отровен газ през Първата световна война. Така Джим остана до своето майче, а това в края на краищата мисля, че беше по-лошо, отколкото ако бе отишъл войник и го бе разкъсала някоя швабска бомба.
Скоро след започването на войната Джим изненада всички ни със своята женитба.
Когато каза на своето майче какво възнамерявал да прави, стана такава тупурдия, че я чухме чак в края на двора. „Майчето“ дори не бе видяло момичето и това „утежнявало положението“ му — крещеше тя. Да ходел по любов така подло, прикрито и изведнъж да обявел, че ще се жени, без да обели дума преди това! Неблагодарник, след всичко, което направила за него да го отгледа, и то без баща! Представете си колко време е робувала заради него. Представете си! Само си представете! Небеса, трябваше да я чуете! (Ден след ден охлузвала ръцете си на проклетата опаковъчна машина за цигари, вечер се връщала полумъртва от умора и въпреки това започвала да му готви, да го кърпи, да му чисти стаята — страшно било дори само да си помислиш за това!) А сега, какво направил той от благодарност? (Да не я е ограбил, а? — питах се аз в напрегнатите паузи. — Да не е заложил чаршафите и изпил парата или пък е удавил котката и изрязал до корен цветята в саксиите?) Не. Върнал се в къщи и съобщил, че ще се жени — само това. Тя не била против женитбата му. Не. Съвсем не. Разбира се, че не. Защото всеки младеж трябва един ден да се ожени. Но защо не бил довел момичето досега, да го види, да поговори с него? Защо не сторил това? От майка си се срамувал може би? Не я ли смятал достойна да се срещне с неговата избраница? Не желаел ли да доведе момата в собствения си дом (Трябваше да чуете как каза „дом“! Кръвта ми замръзна!), който чистела всеки ден от горе до долу. Но може би се срамувал и от къщата си? Или от младата си жена? Да не е от онези? Тайнствена история — нищо повече! И отгоре на всичко — не било честно, не, не било. „Мислиш ли, че е честно, Джим? Кажи де? О, може би ти мислиш така, но не и аз, нито който и да е друг.“