— Баба ми е била редактор на вестник Анархист в Бъфало — призна Кам.
— Това е белег, че Америка става по-консервативна — обобщи Ерлихман.
Кам с облекчение научи, че семейството му няма да бъде пречка за една кариера в Републиканската партия.
— Дик няма да говори в кампуса на Бъркли — уточни Ерлихман. — Ще бъде твърде рисковано.
Кам бе разочарован. Според него Ерлихман грешеше — събитието можеше да се окаже голям успех.
Готвеше се да спори, когато Ерлихман му каза:
— Той обаче иска да създадете група под името Студенти от Бъркли за Никсън. Това ще покаже, че не всички млади хора са омаяни от Джийн Маккарти или са хлътнали по Боби Кенеди.
Кам бе поласкан, че един сътрудник от кампанията на кандидат-президента го взема толкова сериозно и бързо се съгласи с исканията на Ерлихман.
Най-близкият му приятел в студентското градче беше Джейми Мългроув. Подобно на Кам и той учеше руски и беше член на Младите републиканци. Те обявиха създаването на групата и за тях писаха в студентския вестник Калифорнийски ежедневник, но се записаха само десет души.
Кам и Джейми организираха обедна среща, за да привлекат членове. С помощта на Ерлихман Кам издейства трима изтъкнати калифорнийски републиканци за оратори. Резервира зала за 250 души.
Той изпрати съобщение за пресата и този път получи по-широк отзвук от местните вестници и радиостанции, заинтригувани от странната идея студенти от Бъркли да подкрепят Никсън.
Шарън Макайзък от Сан Франсиско Екзаминър позвъни на Кам.
— Колко членове имате досега? — попита тя.
Кам инстинктивно се подразни от нахалния й тон.
— Не мога да Ви кажа — отговори й той. — То е като военна тайна. Преди сражение човек не съобщава на противника с колко оръдия разполага.
— Значи не са много — саркастично отвърна тя.
Срещата явно щеше да бъде маловажно събитие.
За нещастие не можеше да продаде билетите.
Можеха да ги раздадат, но това беше рисковано — би могло да привлече леви студенти, които да прекъсват говорещите.
Кам все още бе уверен, че хиляди студенти са консервативни, но разбра, че не желаят да го признават в днешната атмосфера. Това бе страхливо, ала той знаеше, че за повечето хора политиката не значи кой знае колко.
Какво щеше да прави?
В деня преди срещата имаше повече от двеста останали билета — и Ерлихман му се обади.
— Просто проверявам, Кам — започна той. — Как се очертава?
— Ще бъде страхотно, Джон — излъга Кам.
— Интерес откъм пресата?
— Известен. Очаквам неколцина репортери.
— Продаде ли много билети?
Сякаш Ерлихман можеше да чете ума на Кам по телефона.
Кам се беше хванал в лъжата си и не можеше да се отдръпне.
— Още няколко и ще сме продали всичко.
С малко късмет Ерлихман никога нямаше да научи.
Тогава той хвърли бомбата си.
— Утре ще бъда в Сан Франциско, тъй че ще намина.
— Чудесно! — рече Кам и сърцето му се сви.
— Дотогава.
Същия следобед, след лекциите за Достоевски, Кам и Джейми стояха в залата и се чудеха. Откъде можеха да намерят двеста студенти републиканци?
— Не е нужно да бъдат истински студенти — рече Кам.
— Не искаме пресата да заяви, че срещата е била пълна с подставени лица — притеснено се обади Джейми.
— Не подставени лица. Републиканци, които не са студенти.
— Все още смятам, че е рисковано.
— Знам. По-добре това, отколкото издънка.
— Откъде ще вземем хора?
— Имаш ли телефона на Младите републиканци от Оукланд?
— Да.
Отидоха до платен телефон и Кам се обади.
— Трябват ми двеста души, само за да прилича на успех — призна си той.
— Ще видя какво мога да направя — отвърна мъжът.
— Кажете им да не говорят с журналистите. Не искаме пресата да разбере, че Студенти от Бъркли за Никсън се състои предимно от хора, които не са студенти.
След като Кам окачи слушалката, Джейми се обърна към него:
— Това не е ли непочтено?
— Какво искаш да кажеш?
Кам знаеше точно какво иска да каже Джейми, но нямаше да го признае. Не искаше да пречи на големия си шанс с Ерлихман само заради някаква дребна лъжа.
— Така, съобщаваме на хората, че студентите от Бъркли подкрепят Никсън, но ние го симулираме — продължи Джейми.