— Но не можем да се отдръпнем сега!
Камерън се боеше, че Джейми ще иска да спре цялата работа.
— Да речем — двусмислено каза Джейми.
Цялата следваща сутрин Кам беше под напрежение. В дванадесет и половина в залата имаше само седем души. Когато ораторите дойдоха, Кам ги отведе в една странична стая и им предложи кафе и сладки, приготвени от майката на Джейми. В един без петнадесет мястото все още бе почти пусто. В един без десет обаче хората започнаха да прииждат. Към един залата бе почти пълна и Кам задиша малко по-леко.
Той покани Ерлихман да бъде председател.
— Не — отклони той. — По-добре ще изглежда, ако е някой студент.
Кам представи ораторите, но не чу какво казаха те. Неговата среща беше успешна и Ерлихман бе впечатлен — но нещата все още можеха да потръгнат зле.
Най-накрая той обобщи и каза, че популярността на срещата била доказателство за реакцията на студентите срещу демонстрациите, либерализма и наркотиците. Получи ентусиазирани аплодисменти.
Когато свърши, той нямаше търпение да изведе всички през вратата.
Там беше и журналистката Шарън Макайзък. Имаше войнствен вид и му напомняше Иви Уилямс, която отхвърли юношеската му любов. Шарън отиваше към студентите. Двама й отказаха разговор; после, за облекчение на Кам, тя се захвана с един от малцината истински републиканци в Бъркли. Към края на интервюто всички останали си бяха излезли.
В два и половина Кам и Ерлихман стояха в празната зала.
— Добра работа — отбеляза Ерлихман. — Убеден ли сте, че всички тези хора бяха студенти?
Кам се поколеба.
— Какво, записваме разговора ли?
Ерлихман се засмя.
— Слушай — продължи той. — Когато семестърът свърши, искаш ли да дойдеш и да работиш за президентската кампания на Дик? Някой като теб може да ни бъде от полза.
Сърцето на Кам подскочи.
— Разбира се — отговори той.
Дейв беше в Лондон, при родителите си на „Грейт Питър“, когато Фиц почука на вратата.
Семейството беше в кухнята — Лойд, Дейзи и Дейв. Иви бе в Лос Анджелис. Беше шест, обичайният час за вечерята на децата — наричаха я „чай“, когато бяха малки. Тогава родителите оставаха за малко при тях и си говореха за събитията от деня, преди да излязат вечерно време, обикновено на някоя политическа среща. Дейзи пушеше, а Лойд понякога правеше коктейли. Навикът за среща и разговор в кухнята по това време се запази дълго след като децата пораснаха твърде много, за да вечерят с „чай“.
Дейв разговаряше с родителите си за раздялата с Бийп, когато дойде прислужницата и обяви:
— Граф Фицхърбърт.
Дейв видя как баща му се напрегна.
Дейзи постави ръка върху ръката на Лойд и го успокои:
— Всичко ще бъде наред.
Дейв изгаряше от любопитство. Вече знаеше, че графът е прелъстил Етел, когато е била прислужница при него, и че Лойд е извънбрачното дете от връзката им. Той също така знаеше, че Фиц яростно е отказвал да признае Лойд за свой син в продължение на повече от половин век. Какво търсеше графът тук тази вечер?
Той влезе в стаята с помощта на два бастуна и каза:
— Сестра ми Мод е починала.
Дейзи стана.
— Толкова съжалявам за това, Фиц. Ела, седни.
И тя пое ръката му.
Но той отказа и погледна Лойд.
— Нямам правото да сядам в този дом — проговори той.
Дейв разбираше, че подобно смирение не е присъщо на Фиц. Лойд сдържаше силните си чувства. Това бе бащата, който го бе отхвърлял през целия му живот.
— Седни, моля — вдървено произнесе той.
Дейв издърпа кухненския стол и Фиц седна на масата.
— Отивам на погребението й — каза той. — То е след два дни.
— Тя живееше в Източна Германия, нали? Как си научил за смъртта й? — попита го Лойд.
— Мод има дъщеря, Карла. Тя е позвънила на британското посолство в Източен Берлин. Бяха любезни да ми се обадят и да ми съобщят новината. До 1945 година бях министър във Външното министерство и с удоволствие мога да кажа, че това все още значи нещо.
Без да я молят, Дейзи извади от бюфета бутилка уиски, сипа един пръст в стъклена чаша и я постави пред Фиц заедно с каничка чешмяна вода. Фиц си сипа малко вода в уискито и отпи.
— Колко мило от твоя страна, че си спомняш, Дейзи — каза той.
Дейв си спомни, че майка му е живяла с Фиц за малко, когато е била омъжена за сина му, Бой Фицхърбърт. Ето защо знаеше как той харесва уискито си.