— Защо носиш тази униформа?
— Не е ли очевидно?
— Не и за мен.
— Мартин Лутър Кинг водеше ненасилствена кампания и го застреляха.
Джордж се разочарова от нея. Беше очаквал по-добри доводи.
— Ейбрахам Линкълн е водил гражданска война и са застреляли и него — възрази той.
— Черните имат правото да се защитават. Никой друг няма да го направи — особено полицията.
Джордж едва прикриваше презрението си към такива идеи.
— Просто искаш да плашиш белите. Нищо не е било постигано с такова перчене.
— А какво е постигнало ненасилието? Стотици черни линчувани или убити, хиляди бити и затворени.
Джордж не искаше да се кара с нея — напротив, желаеше да я върне към нормалното — но не можа да се удържи и повиши глас.
— И Закона за гражданските права от 1964 година, Закона за правото на глас от 1965 година, шестима черни конгресмени и един сенатор!
— И вече белите твърдят, че е стигнало достатъчно далеч. Никой не можа да прокара закон срещу дискриминацията в жилищното настаняване.
— Може би белите се боят, че из хубавите им предградия ще сноват въоръжени Пантери в униформи на Гестапо.
— Полицията има оръжие. И ние трябва да имаме.
Джордж разбра, че спорът, привидно за политиката, всъщност е за отношенията им. И той я губеше. Ако не успееше да я придума да напусне Пантерите, не можеше да я върне в живота си.
— Виж, знам, че полицията из цяла Америка е пълна с расисти. Решението на този проблем е да се подобри полицията, а не да се стреля по нея. Трябва да се отървем от политици като Роналд Рейгън, които насърчават полицейската бруталност.
— Отказвам да приема положението, при което белите имат оръжия, а ние нямаме.
— Тогава се бори за контрол над въоръженията и за повече черни полицаи на висши длъжности.
— Мартин вярваше в това и е мъртъв.
Думите на Верина бяха предизвикателни, но тя не можа да се удържи и заплака.
Джордж опита да я прегърне, но тя го отблъсна. Независимо от това той се мъчеше да я принуди да види истината.
— Ако искаш да защитаваш черните, ела и работи за кампанията ни — каза той. — Боби ще бъде президент.
— Дори и да спечели, Конгресът няма да го остави да свърши нищо.
— Ще опитат да го спрат и ще имаме политическа битка, в която едната страна ще спечели, а другата ще загуби. В Америка нещата се променят по този начин. Системата е лоша, но всички останали са по-лоши. А да стреляме един срещу друг е най-лошото от всичко.
— Няма да стигнем до съгласие.
— Окей.
Той понижи глас.
— И преди не сме бивали съгласни, но не сме спирали да се обичаме, нали?
— Това е различно.
— Не казвай така.
— Целият ми живот се промени.
Джордж изгледа продължително лицето й и видя там смесица от непримиримост и вина, която му даде обяснение за ставащото.
— Ти спиш с някого от Пантерите, нали?
— Да.
Джордж усети тежест в стомаха си, сякаш бе изпил халба студена бира.
— Трябваше да ми кажеш.
— Казвам ти го сега.
— Боже мой.
Джордж бе тъжен. Напипа пръстена в джоба си. Там ли щеше да си остане?
— Разбираш ли, че са изминали седем години, откак сме завършили Харвард?
Той потисна сълзите си.
— Знам.
— Полицейските кучета в Бирмингам, „Имам мечта“ във Вашингтон, президентът Джонсън подкрепя гражданските права, две убийства…
— И черните все още са най-бедните американци, живеят в най-лошите къщи, получават най-повърхностни здравни грижи — и дават повече, отколкото дължат, във войната във Виетнам.
— Боби ще промени всичко това.
— Не, няма.
— Не, ще го промени. И аз ще те поканя в Белия дом, за да признаеш, че си сбъркала.
Верина отиде до вратата:
— Сбогом, Джордж.
— Не мога да повярвам, че свършва така.
— Прислужницата ще те изпрати.
За Джордж беше трудно да мисли логично. Бе обичал Верина в продължение на години и смяташе, че рано или късно ще се оженят. Сега тя го заряза за някаква Пантера. Той се чувстваше изгубен. Въпреки че живееха разделени, той винаги можеше да си мисли какво ще й каже следващия път и с какви нежности ще я обсипе при следващата им среща. Сега беше сам.
Прислужницата дойде и му каза:
— Моля, оттук, господин Джейкс.