— Виж докладите на КГБ от Прага — започна Филипов. — Контрареволюционни студентски събирания! Клубове, в които открито се разисква събарянето на социализма! Тайни складове с оръжие!
— Не вярвам на всички истории — отвърна Димка. — Вярно е, че се обсъждат реформи, но опасностите се преувеличават от провалили се ръководители от миналото, които биват отстранявани.
Истината бе, че Андропов, твърдолинейният председател на КГБ, фабрикуваше сензационни разузнавателни доклади, за да подкрепя консерваторите; Димка обаче не беше дотолкова безразсъден, за да го каже на висок глас.
Той имаше източник на надеждни сведения — своята сестра близначка. Таня се намираше в Прага, изпращаше предпазливи и неутрални статии на ТАСС и едновременно снабдяваше Димка и Косигин с отчети, според които Дубчек е герой за всички чехи, с изключение на старите партийни апаратчици.
В едно затворено общество за хората беше почти невъзможно да се доберат до истината. Русите разпространяваха толкова много лъжи. В СССР почти всеки документ беше измамен — данните за производителността, външнополитическите анализи, разпитите на заподозрените в милицията, икономическите прогнози. Хората мърмореха, че единствената истинска страница във вестниците била програмата на радиото и телевизията.
— Не мога да кажа накъде ще тръгнат нещата — каза Наталия на Димка в петък вечерта. Тя продължаваше да работи за външния министър Андрей Громико. — Всички сигнали от Вашингтон сочат, че президентът Джонсън няма да направи нищо, ако влезем в Чехословакия. Има си предостатъчно свои проблеми — бунтове, убийства, Виетнам и президентски избори.
Бяха приключили с боядисването за тази вечер, седяха на пода и споделяха бутилка бира. Наталия имаше петно жълта боя на челото. По някаква причина от него на Димка му се прииска да я люби. Чудеше се дали да го направят веднага, или първо да се измият и да си легнат, когато тя каза:
— Преди да се оженим…
Това прозвуча злокобно.
— Да?
— Трябва да си поговорим за деца.
— Май трябваше да водим този разговор, преди да се чукаме като побъркани цяло лято.
Никога не бяха използвали предпазни средства.
— Да. Но ти вече имаш едно дете.
— Ние имаме дете. Той е наш. Ти ще му бъдеш втора майка.
— И съм много привързана към него. Лесно е да обикна момче, което толкова прилича на теб. Но какво мислиш за това да имаме още деца?
Димка разбираше, че това я тревожи по някаква причина, и трябваше да я успокои. Той остави бирата и я прегърна.
— Обожавам те. И ще бъда много щастлив двамата да имаме деца.
— О, слава Богу — отвърна Наталия. — Понеже съм бременна.
Таня установи, че в Прага е трудно човек да намери вестници. Иронично, но това беше резултат от направеното от Дубчек премахване на цензурата. По-рано малко хора си правеха труда да четат скучните и лъжливи репортажи в контролираните от държавата вестници. Сега вече можеха да пишат истината и не смогваха да отпечатат достатъчно бройки да задоволят търсенето. Таня трябваше да става рано сутрин, за да успее да си купи вестници, преди да са се разпродали.
И телевизията беше свободна. В предаванията за текущата политика работници и студенти оспорваха и критикуваха министрите в правителството. На освободените политически затворници беше разрешено да се изправят срещу тайната полиция, която ги беше хвърлила в затвора. Около телевизора във фоайето на всеки голям хотел често имаше малка тълпа от нетърпеливи зрители, които гледаха дискусиите.
Подобни разговори се водеха във всяко кафене, заводска столова и градска зала. Хората, които бяха потискали истинските си чувства в продължение на двадесет години, изведнъж бяха получили възможността да кажат каквото им е на сърцето.
Атмосферата на освобождението беше заразна. Таня се изкушаваше да повярва, че старите времена са свършили и вече няма опасност. Трябваше да си напомня, че Чехословакия си остава социалистическа страна с тайна полиция и мазета за мъчения.
Носеше напечатания на машина текст на първия роман на Василий.
Беше дошъл малко преди тя да замине от Москва като първия му разказ — предаден на улицата пред редакцията от непознат, който не искаше да отговаря на въпроси. Както и преди, беше ситно написан, несъмнено за да се пести хартия. Носеше сардоничното заглавие Свободен човек.