— Колко са?
— Над един милион лири.
Таня беше потресена. Ако можеше да вземе парите, Василий щеше да е най-богатият човек в Русия.
Поръчаха вечеря. През последните месеци пражките ресторанти се бяха подобрили, но храната си оставаше традиционна. Говеждото и кнедлите пристигнаха в гъст сос, украсен с бита сметана и лъжица сладко от червени боровинки.
— Какво ще стане в Прага? — попита Ана.
— Дубчек е искрен комунист и иска страната да остане във Варшавския договор, затова не представлява фундаментална заплаха за Москва. Но кремълските динозаври не го виждат така. Никой не знае какво ще се случи.
— Имаш ли деца?
Таня се усмихна.
— Ключов въпрос. Навярно ние можем да изберем да търпим съветската система, за да не си разваляме спокойствието; но имаме ли правото да завещаваме такава мизерия и потисничество на следващото поколение? Не, нямам деца. Имам един племенник, Гриша, когото обичам, син на моя брат близнак. А тази сутрин получих писмо от брат ми — казва, че жената, която скоро ще стане негова втора съпруга, вече е бременна. Значи ще имам още един племенник или племенница. Заради тях трябва да се надявам Дубчек да успее и други социалистически страни да последват чешкия пример. Но съветската система е консервативна в същността си, много по-неподатлива на промяна от капитализма. А в дългосрочен план това може да се окаже най-големият й недостатък.
Когато се нахраниха, Ана попита:
— Щом не можем да платим на нашия автор, можем ли да ти дадем подарък, който да му предадеш? Има ли нещо западно, което той би искал?
Василий имаше нужда от пишеща машина, но това щеше да го разкрие.
— Пуловер — каза Таня. — Наистина дебел топъл пуловер. Все му е студено. И бельо, с дълги ръкави и дълги гащи.
Ана се смая от това надникване в живота на Иван Кузнецов.
— Утре ще ида във Виена и ще му купя най-доброто.
Таня кимна доволно.
— Да се видим пак тук в петък?
— Да.
Таня се изправи.
— Трябва да си тръгнем поотделно.
По лицето на Ана пробяга паника.
— А ръкописа?
— Облечи якето ми — отговори Таня. Дрехата може и да беше малко тясна за по-едрата Ана, но тя успя да я облече. — Когато пристигнеш във Виена, разпори подплатата. — Тя стисна ръката на Ана. — Не губи ръкописа. Нямам копие.
Таня се събуди посред нощ, понеже леглото й се тресеше. Седна ужасена. Мислеше, че тайната полиция е дошла да я арестува. Когато запали лампата, видя, че е сама, но разтрисането не беше сън. Рамкираната снимка на Гриша танцуваше върху нощната масичка. Бурканчетата козметика тракаха по стъклената повърхност на тоалетката.
Таня изскочи от леглото и отиде до отворения прозорец. Зазоряваше се. От близката голяма улица се носеше нисък рев, но Таня не виждаше какво го предизвиква. Изпълни я неясен страх.
Потърси коженото яке, но си спомни, че го е дала на Ана. Набързо нахлузи джинси и пуловер, обу се и изтича навън. Въпреки ранния час на улицата имаше хора. Таня бързо се отправи по посока на шума.
Като стигна голямата улица, веднага разбра какво е станало.
Звукът идваше от танкове. Те минаваха по улицата бавно, но без да спират. Веригите им тракаха зловещо. На танковете седяха войници в съветски униформи, повечето млади, още момчета. В меката светлина на зората Таня погледна по-нататък по улицата и видя десетки, може би стотици танкове. Колоната се точеше чак до Карловия мост и отвъд. По тротоарите мъжете и жените, много от тях по нощници, стояха на малки групи и гледаха смаяно и вцепенено как техният град бива прегазван.
Кремълските консерватори победиха, осъзна Таня. Чехословакия беше нападната от Съветския съюз. Краткият сезон на реформа и надежда свърши.
Таня срещна погледа на застаналата до нея жена на средна възраст. Жената имаше старомодна мрежичка за коса, като онази, която Танината майка си слагаше всяка вечер. По лицето й се стичаха сълзи.
Чак тогава Таня усети, че страните й са влажни, и осъзна, че и тя плаче.
Седмица след като танковете влязоха в Прага, във Вашингтон Джордж Джейкс седеше по бельо на дивана и гледаше по телевизията конгреса на Демократическата партия в Чикаго.
На обяд подгря кутия доматена супа и я изяде направо от тенджерата, която сега се мъдреше на масичката за кафе, а по вътрешността й се втвърдяваха червени петна.
Знаеше какво трябва да направи. Трябваше да си облече костюм, да излезе и да си намери нова работа, нова приятелка и нов живот.