В изборната нощ Никсън се настани в апартамент в Уолдорф Тауърс в Ню Йорк. Кам и другите водещи доброволци се събраха в по-скромна стая с телевизор и хладилник, пълен с бира. Кам огледа стаята и се замисли трепетно колко от присъстващите ще бъдат назначени в Белия дом при победа на Никсън днес.
Кам се беше запознал с едно безцветничко сериозно момиче на име Стефани Мейпъл и се надяваше тя да преспи с него или за да отпразнува победата на Никсън, или за да се утеши за загубата.
В единадесет и половина видяха отдавнашния сътрудник по печата на Никсън, Хърб Клайн. Той говореше в огромната пресзала на няколко етажа под тях.
— Продължаваме да мислим, че можем да победим с три до пет милиона, но в този момент са по-скоро три. — Кам улови погледа на Стефани и вдигна вежди. Знаеха, че Хърб приказва глупости. В полунощ Хъмфри водеше с 600 000 от вече преброените гласове. После, десет минути след полунощ дойде новината, която разби надеждите на Кам: Си Би Ес съобщи, че Хъмфри е спечелил Ню Йорк, при това не на косъм, а с един милион гласа.
Всички погледи се насочиха към Калифорния, където гласуването продължаваше още три часа след затварянето на избирателните пунктове на изток. Калифорния беше за Никсън и всичко опря до Илинойс.
Никой не можеше да предвиди резултата в Илинойс. Машината на Демократическата партия, водена от кмета Дейли, винаги мамеше безсрамно. Но дали силата на кмета не беше понамаляла след вида на неговите полицаи, биещи младежите пред телевизията? Въобще, сигурна ли беше подкрепата му за Хъмфри? Хъмфри беше изрекъл възможно най-меката и завоалирана критика към Дейли с думите „Този август Чикаго бе пълен с болка“. Но насилниците бяха докачливи и вървеше слух, че Дейли бил така недоволен, щото подкрепял Хъмфри половинчато.
Каквато и да беше причината, в крайна сметка Дейли не даде Илинойс на Хъмфри.
Когато по телевизията обявиха, че Никсън е победил в този щат със 140 000 гласа, доброволците избухнаха в радостна еуфория. Всичко свърши и те победиха.
Поздравяваха се взаимно някое време, после се разотидоха по стаите си, за да поспят няколко часа преди победната реч на Никсън на сутринта. Кам тихо попита Стефани:
— Какво ще кажеш за още едно питие? Имам бутилка в стаята.
— Божичко, не, благодаря. Смазана съм.
Кам скри разочарованието си.
— Може би друг път.
— Разбира се.
На път за стаята си, Кам налетя на Джон Ерлихман.
— Поздравления, сър!
— И на теб, Кам.
— Благодаря.
— Кога завършваш?
— През юни.
— Ела при мен тогава. Може да успея да ти предложа работа.
Това беше мечтата на Кам.
— Благодаря!
Прибра се в стаята си с висок дух въпреки отказа на Стефани. Нагласи будилника и се строполи на леглото, изтощен, но ликуващ. Никсън победи. Упадъчното либерално десетилетие на шестдесетте отиваше към края си. От сега нататък хората трябваше да работят за онова, което искат, а не да го получават чрез демонстрации. Америка отново щеше да стане силна, дисциплинирана, консервативна и богата. Във Вашингтон щеше да има нов режим.
А Кам щеше да е част от него.
Част Седма
Лента
1972–1974
46.
Джаки Джейкс сготви пържено пиле, сладки картофи, листно зеле и царевичен хляб.
— По дяволите диетата — рече Мария Самърс и се залови да яде. Обичаше такава храна. Забеляза, че Джордж похапва оскъдно — малко пиле и зеленчуци, никакъв хляб. Открай време имаше изтънчен вкус.
Беше неделя. Мария гостуваше в дома на семейство Джейкс почти като у роднини. Това започна преди четири години, когато Мария помогна на Джордж да вземе работата във Фосет Реншоу. Тогава, на Деня на благодарността, той покани Мария в дома на майка си за традиционната вечеря с пуйка в опит и тримата да се поободрят, след като всичките им надежди рухнаха с изборната победа на Никсън. Мария беше признателна, понеже усещаше липсата на своето семейство, което бе далече, в Чикаго. Тя обикна Джаки, едновременно борбена и топла, пък и Джаки явно я хареса. Оттогава Мария ходеше на всеки няколко месеца у тях.
След вечеря седнаха в салончето. Докато Джордж не беше при тях, Джаки попита:
— Нещо те яде, дете. Какво ти е на ума?