— Чувала съм за Вас. Работите за Джон Ерлихман. Защо не поговорим в кабинета ми?
— Ще почакам главния прокурор.
— За онова предаване по телевизията снощи ли става въпрос?
Кам се озърна крадешком. Никой не ги слушаше.
— Трябва да направим нещо — натърти Мария. — Работата на правителството не може да върви с тези непрестанни изтичания на информация — продължи тя с престорено възмущение. — Невъзможно е!
Младежът поомекна.
— Така мисли и президентът.
— Но какво ще направим?
— Трябва да подслушваме разговорите на Джаспър Мъри.
Мария преглътна. Слава Богу, че узнах за това, помисли тя, но каза:
— Прекрасно. Най-сетне някакво твърдо действие.
— Журналист, който признава, че получава поверителна информация от правителството, явно е заплаха за националната сигурност.
— Напълно. А Вие не се тревожете за документацията. Днес ще оставя пред Мичъл формуляра за разрешението. Знам, че ще се радва да го подпише.
— Благодаря.
Хвана го, че гледа гърдите й. Първо я възприе като секретарка, после като негърка, а сега като чифт гърди. Младите мъже са толкова предсказуеми.
— Ще бъде онова, което наричат „черна торба“ — каза тя. Изразът означаваше незаконно проникване. — Джо Хюго отговаря за това във ФБР.
— Сега ще ида при него — главната квартира на Бюрото беше в същата сграда. — Благодаря за помощта, Мария.
— За нищо, господин Дюър.
Погледа го как си отива, после затвори вратата на кабинета си, вдигна телефона и набра номера на Фосет Реншоу.
— Искам да оставя съобщение за Джордж Джейкс.
Джо Хюго беше блед човек с изпъкнали сини очи. Беше на тридесет и няколко години. Като всички агенти на ФБР, и той се обличаше изключително консервативно: семпъл сив костюм, бяла риза, безлична вратовръзка и черни обуща с бомбета. Самият Кам имаше обикновен вкус, но незабележимият му кафяв костюм на фино райе с широки ревери и разкроени панталони изведнъж му се видя дързък.
Кам каза на Хюго, че работи за Ерлихман и направо съобщи:
— Трябва ми подслушване на разговорите на Джаспър Мъри, телевизионния журналист.
— Да подслушваме офиса на Днес? Ако това излезе на бял свят…
— Не кабинета, дома му. Онези осведомители, за които говорим, най-вероятно се измъкват късно вечер и му звънят у дома от уличен телефон.
— Всякак е проблем. ФБР вече не прави черни торби.
— Какво? Защо?
— Господин Хувър вярва, че има опасност Бюрото да опере пешкира вместо други хора от правителството.
Кам не можеше да оспори това. Хванеха ли ФБР да прониква с взлом в дома на журналист, президентът, естествено, щеше да отрече, че знае. Така ставаха нещата. Дж. Едгар Хувър нарушаваше закона от години, ала сега по някаква причина го бяха хванали дяволите. С Хувър човек не можеше да излезе на глава. Той беше на седемдесет и седем и не беше по-разумен отпреди.
Кам повиши глас.
— Президентът поиска това подслушване и главният прокурор с радост ще подпише. Вие ще откажете ли?
— Спокойно — отвърна Хюго. — Винаги има начин да дадем на президента каквото иска.
— Тоест ще го направите?
— Тоест има начин — Хюго написа нещо в бележник и откъсна листа. — Обадете се на този човек. Навремето вършеше такава работа официално. Сега е пенсионер, ще рече, че продължава да прави същото, но неофициално.
На Кам не му беше приятна идеята да върши работа неофициално. Чудеше се какво ли значи това. Но усещаше, че сега не е моментът да се заяжда.
Взе листа. Там беше написано името Тим Тедър и телефонен номер.
— Ще му се обадя днес — каза Кам.
— От уличен телефон — уточни Хюго.
Кметът на Роут, Мисисипи, седеше в кабинета на Джордж Джейкс във Фосет Реншоу. Името му беше Робърт Дени, но той заръча:
— Викай ми Дени. Всички познават Дени. Даже малката ми женичка ме нарича Дени.
Беше от типа хора, с които Джордж се бореше вече десет години — грозен, дебел, сквернословен тъп бял расист.
Неговият град строеше летище с помощ от правителството. Но федералното финансиране трябваше да се получава от работодатели, които дават равни права. А в Министерството на правосъдието Мария беше научила, че на летището черни ще бъдат само носачите.
Обичайно Джордж получаваше такъв тип задачи.