— Проклет глупак — каза си той гласно и навлече стара тениска.
Все пак се чудеше какво ли иска Бийп.
Беше в студиото и работеше с някакъв млад певец и автор, който правеше първия си албум, когато телефонът от входа проблесна безшумно. Остави артиста да работи върху рефрена и излезе. Бийп приближи къщата в червен Мъркюри Кугър със свален гюрук.
Дейв очакваше да се е променила и му беше интересно как ли изглежда, ала тя си беше същата — дребна и хубава, с пакостлив поглед. Не беше твърде различна от времето, когато я видя за пръв път, преди десет години. Тогава тя беше на тринадесет и беше смущаващо секси. Днес носеше сини матадорски панталони и раирана блузка, а косите й бяха късо подстригани.
Първо Дейв я отведе в задната част на къщата да й покаже гледката към долината. Беше зима и лозниците бяха голи, но бе слънчево и редовете кафяви растения хвърляха сини сенки и правеха вълнообразна шарка като мазки от четка.
— Какво грозде гледаш?
— Каберне совиньон, класическото за червено вино. Не е претенциозно и тукашната камениста почва му понася.
— Правиш ли вино?
— Да. Не е нещо особено, но се подобрява. Влез и опитай чаша.
Бийп хареса кухнята, където всичко беше от дърво. Изглеждаше традиционно, въпреки модерните уреди. Шкафовете бяха ръчно изработени от чам и бяха лакирани, та изглеждаха златисти. Дейв беше махнал тавана и така беше разкрил долната страна на двускатния покрив.
Беше отделил много време на оформлението на това помещение, понеже искаше да е като кухнята в къщата на улица „Грейт Питър“. Там всеки идваше да се помотае, да хапне, да пийне и да разговаря.
Седнаха на старата чамова маса и Дейв отвори бутилка Дейзи Фарм Червено 1969, първото, произведено от него и Дани Медина като партньори. Още беше доста таниново и Бийп се намуси. Дейв се разсмя.
— Може би трябва да оцениш потенциала му.
— Ще се доверя на твоята дума.
Бийп извади пакет Честърфийлд.
— Пушеше Честърфийлд, когато беше на тринадесет.
— Трябва да ги откажа.
— Никога не бях виждал толкова дълги цигари.
— На онази възраст беше сладък.
— А видът на устните ти, засмукали цигарата, беше странно възбуждащ, макар да не знаех защо.
— Можех да ти обясня — разсмя се тя.
Дейв пак отпи от виното. Може би след няколко години щеше да стане по-добро.
— Как е Вали?
— Добре. Дрогира се повече отколкото трябва, но какво мога да ти кажа? Той е рок звезда.
Дейв се усмихна.
— И аз самият изпушвам по един джойнт повечето вечери.
— Имаш ли гадже?
— Сали Дасилва.
— Актрисата. Видях снимка — как пристигате на някаква премиера, но не знаех сериозно ли е.
Не беше много сериозно.
— Тя е в Ел Ей, пък и двамата много работим. Но от време на време прекарваме уикендите заедно.
— Между другото, трябва да ти кажа колко много се възхищавам на сестра ти.
— Иви е добра актриса.
— Смях се до сълзи на филма, в който играеше начинаеща полицайка. Но активизмът я прави герой. Много хора са против войната, но не на много им стиска да идат в Северен Виетнам.
— Адски беше уплашена.
— Бас държа.
Дейв остави чашата и изгледа Бийп прямо. Вече не можеше да сдържа любопитството си.
— Какво всъщност си си наумила, Бийп?
— Първо, благодаря ти, че ме прие. Не беше длъжен да го правиш и аз оценявам жеста.
— Моля.
Почти щеше да откаже, но любопитството беше надделяло над огорчението.
— Второ, извинявам се за онова, което направих през шестдесет и осма. Съжалявам, че те нараних. Беше жестоко и винаги ще се срамувам от него.
Дейв кимна. Нямаше да отрича. Да се остави годеникът й да я свари в леглото с най-добрия му приятел беше възможно най-жестокото нещо за едно момиче. А фактът, че по онова време беше само на двадесет, не беше достатъчно извинение.
— Трето, Вали също съжалява. Не ме разбирай погрешно, ние още се обичаме, но знаем какво сме направили. Вали и сам ще ти го каже, ако някога му дадеш тази възможност.
— Окей.
Тя вече започваше да влияе на чувствата на Дейв. Той усещаше отзвук от отдавна забравени страсти: гняв, оскърбление, загуба. Нямаше търпение да разбере накъде води това.