— Можеш ли някога да ни простиш? — попита Бийп.
Дейв не беше подготвен за този въпрос.
— Не знам, не съм се замислял за това — безжизнено отвърна той. Преди днешния ден можеше и да каже, че вече не му пука, но въпросите на Бийп някак събудиха мъката му. — Какво ще означава да ви простя?
Бийп пое дъх.
— Вали иска да възстанови групата.
— О! — Дейв не го очакваше.
— Липсва му работата с теб.
Това се стори на Дейв някак удовлетворяващо по един подличък начин.
— Соловите албуми не бяха толкова добри.
— Неговите се продадоха по-добре от моите.
— Но не продажбите го тревожат. Не го е грижа за парите, той не харчи и половината от спечеленото. За него важното е, че музиката беше по-добра, когато я правехте заедно.
— Не мога да не се съглася — отвърна Дейв.
— Има няколко песни, които би искал да ти покаже. Можеш да повикаш Лу и Бъз от Лондон. Може всички да живеем в Дейзи Фарм. После, когато албумът излезе, можете да направите концерт с възстановената група, дори турне.
Противно на волята си, Дейв се развълнува. Нищо не можеше да се мери с годините с Плъм Нели, от Хамбург до „Хайт-Ашбъри“. Групата биваше използвана, мамена и разкъсвана, но те се наслаждаваха на всяка минута. Сега Дейв беше уважаван и му се плащаше честно, беше телевизионна звезда, забавляваше цели семейства и беше предприемач в шоубизнеса. Но не беше и наполовина толкова забавно.
— Отново на пътя? — замисли се той. — Не знам.
— Помисли си — умолително каза Бийп. — Не казвай да или не.
— Добре. Ще си помисля.
Ала вече знаеше отговора.
Изпрати я до колата. На мястото до шофьора имаше вестник. Бийп го взе и му го подаде.
— Виждал ли си това? Снимка на сестра ти.
На снимката Иви Уилямс беше в камуфлажна униформа.
Първото, което порази Кам Дюър, беше колко съблазнително изглежда. Широките дрехи само му напомниха, че отдолу е съвършеното тяло, което светът видя във филма Моделът на художника. Тежките ботуши и войнишкото кепе само я правеха по-сладка.
Седеше върху един танк. Кам не знаеше много за оръжията, но надписът го осведоми, че това е съветски Т-54 със стомилиметрово оръдие.
Около Иви беше пълно с войници от северновиетнамската армия. Явно тя им казваше нещо забавно и лицето й грееше — одухотворено и весело. Войниците се усмихваха и се смееха, както правят хората навсякъде по света в компанията на холивудска знаменитост.
Според статията, Иви изпълняваше мирна мисия. Узнала беше, че виетнамците не искат да воюват със Съединените щати.
— Каква изненада, мамицата му — саркастично рече Кам.
Искат просто да бъдат оставени на мира, твърдеше Иви.
Снимката беше триумф за антивоенното движение. Половината момичета в Америка искаха да са като Иви Уилямс, половината момчета искаха да се оженят за нея, а всички заедно се възхищаваха на смелостта й да иде в Северен Виетнам. По-страшното беше, че комунистите не и правеха нищо лошо. Разговаряха с нея и й обясняваха как искат да са приятели с американците.
Как злият президент беше способен да бомбардира такива хубави хора?
На Кам започна да му се гади.
Но Белият дом не остави това да мине просто така.
Кам се залови за телефоните и позвъни на журналисти, които симпатизираха на правителството. Те не бяха твърде много: либералните медии ненавиждаха Никсън, а част от консервативните медии го намираха твърде умерен. Но поддръжниците са достатъчно, каза си Кам, за започването на ответна кампания, стига само да се съгласят.
Пред себе си Кам държеше списък с неща, които да изтъква, и подбираше в зависимост от събеседника.
— Как мислите, колко американски момчета са убити от този танк? — попита той сценариста на едно токшоу.
— Не знам, Вие ми кажете — отвърна онзи.
Правилният отговор навярно беше нито един, понеже северновиетнамските танкове по принцип не влизаха в бой с американците, а с южновиетнамската армия. Не беше там работата.
— Това е въпрос, който трябва да се задава на либералите във Вашето предаване — каза Сам.
— Прав сте, въпросът е добър.
В разговора с автор на колонка в един десен таблоид Кам попита:
— Знаехте ли, че Иви Уилямс е британка?
— Майка й е американка — подчерта журналистът.
— Майка й така мрази Америка, че е заминала през тридесет и шеста и оттогава не е живяла тук.