Каква ирония, размишляваше Димка, при положение че Карл Маркс беше първият философ, обяснил феномена на обществената промяна.
На другия ден Димка председателстваше поредното от цяла серия обсъждания на посещението на Никсън в Москва. Наталия беше там, но за съжаление присъстваше и Евгений Филипов. Американският екип се ръководеше от Ед Маркъм, човек на средна възраст и дипломат от кариерата. Всички ползваха преводачи.
Никсън и Брежнев щяха да подпишат два договора за намаляване на въоръженията и едно споразумение за околната среда. „Околната среда“ не занимаваше съветската политика, обаче Никсън явно беше много запален по въпроса и беше прокарал новаторски закони в Щатите. Тези три документа бяха достатъчна гаранция, че визитата ще бъде исторически триумф, и щяха да свършат много работа срещу опасностите на един китайско-американски съюз. Госпожа Никсън щеше да посети училища и болници. Никсън настояваше да се срещне с поета-дисидент Евгений Евтушенко, когото беше виждал по-рано във Вашингтон.
На днешната среща съветските и американските представители обсъждаха сигурността и протокола, както винаги. По средата на разговорите Наталия каза онова, за което се бяха разбрали предварително с Димка. Тя се обърна към американците и небрежно поде:
— Внимателно обмисляхме вашето искане да освободим голям брой от така наречените политически затворници, като символичен жест към онова, което вие наричате граждански права.
Ед Маркъм учудено погледна Димка, който беше председател на срещата. Маркъм не беше и чувал за това по простата причина че американската страна не беше отправяла подобно искане. Димка му махна бързо и потайно, за да го накара да замълчи. Американецът, умел и опитен преговарящ, не каза нищо.
Филипов беше също толкова изненадан.
— Не ми е известно никакво подобно…
Димка повиши глас:
— Ако обичате, Евгений Давидович, не прекъсвайте другарката Смотрова! Настоявам да се изказвате един по един.
Филипов се гневеше, но комунистическото възпитание го караше да спазва правилата.
Наталия продължи.
— В Съветския съюз нямаме политически затворници и не можем да видим логиката пускането на престъпници из улиците да съвпадне с посещението на чуждестранен държавен глава.
— Тишина — обади се Димка.
Маркъм видимо се озадачи. Защо повдигат въображаемо искане, само за да откажат? Но той чакаше мълчаливо, за да разбере накъде върви Наталия. През това време Филипов в безсилен гняв барабанеше по бележника си.
— Има обаче малък брой лица — продължи Наталия — на които се отказва разрешение да пътуват вътре в страната поради връзките им с противообществени групи и нарушители.
Именно такова беше положението на Таниния приятел Василий. По-рано Димка опита да издейства освобождаването му, но не успя. Може би този път щеше да има повече късмет.
Димка неотклонно наблюдаваше Маркъм. Дали той щеше да осъзнае какво става и да изиграе ролята си? За Димка беше необходимо американците да се престорят, че са отправили искане за освобождаването на дисиденти. Тогава можеше да се върне в Кремъл и да каже, че САЩ настояват на това като предварително условие за посещението на Никсън. В този миг всички възражения на КГБ и на когото и да било щяха да отпаднат, понеже всички в Кремъл отчаяно искаха да доведат Никсън в Москва и да го прикоткат по-далеч от ненавистните китайци.
Наталия продължи:
— Доколкото тези лица всъщност не са осъдени от нашите съдилища няма юридическа пречка правителството да предприеме действия и ние предлагаме да облекчим ограниченията и да им разрешим да пътуват като жест на добра воля.