Димка се обърна към американците:
— Ще бъде ли това наше действие достатъчно за вашия президент?
Лицето на Маркъм се проясни и той разбра играта на Наталия и Димка. Доволен беше, че се възползват от него по този начин.
— Да — каза той. — Смятам, че това ще бъде достатъчно.
— Договорено е значи — отвърна Димка и се облегна в стола с чувство за добре свършена работа.
Президентът Никсън дойде в Москва през май, когато снегът се беше стопил и беше слънчево.
Таня се беше надявала на голямо освобождаване на политически затворници, което да съвпадне с визитата, но остана разочарована. От години насам това беше най-добрата възможност за измъкването на Василий от сибирския му коптор и връщането му в Москва. Таня знаеше, че брат й е опитал, ала явно не бе успял. Направо й се плачеше.
— Таня, моля те, придружавай президентската съпруга днес — каза началникът й, Даниил Антонов.
— Я се разкарай. Това, че съм жена, не означава, че трябва през цялото време да пиша за жени.
През цялата си кариера Таня се бореше да не й възлагат „женски“ задачи. Понякога успяваше, друг път — не.
Днес не успя.
Даниил беше свестен човек, но не беше мекушав.
— Не искам от теб през цялото време да отразяваш жени и никога не съм го правил, затова не ми говори глупости. Искам да отразиш посещението на Пат Никсън днес. А сега прави каквото ти се казва.
Всъщност Даниил беше страхотен началник. Таня отстъпи.
Отведоха Пат Никсън в Московския държавен университет, жълта каменна сграда на тридесет и два етажа и с хиляда зали. Университетът изглеждаше почти празен.
— Къде са всички студенти? — попита госпожа Никсън.
С посредничеството на преводачите ректорът обясни:
— Сега са в сесия и всички се готвят за изпитите.
— Не мога да се срещна с руснаци — оплака се госпожа Никсън.
Таня искаше да каже: „Можеш да се обзаложиш, че няма да се срещнеш с руснаци — те биха могли да ти кажат истината“.
Госпожа Никсън изглеждаше консервативна дори по московските стандарти. Косите й бяха вдигнати и напръскани с лак в прическа като викингски шлем и сигурно бяха почти толкова твърди. Дрехите й изглеждаха едновременно твърде младежки за нея и старомодни. Беше залепила на лицето си усмивка, която рядко трепваше, дори когато следващите я репортери ставаха неуправляеми.
Отведоха я в една аудитория, където трима студенти седяха зад банките. Те явно се изненадаха да я видят и нямаха представа коя е. Беше очевидно, че не желаят да се срещат с нея.
Бедната госпожа Никсън навярно нямаше представа, че всеки контакт с хора от Запада е опасен за обикновените съветски граждани. След това можеха да ги арестуват и разпитват какво се е казало на дадената среща и дали тя не е била предварително уговорена. Само най-безразсъдните московчани имаха желание да разменят по някоя дума с посетители от чужбина.
Докато следваше гостенката, Таня на ум съставяше статията си. Госпожа Никсън беше видимо впечатлена от новия и модерен Московски държавен университет. САЩ нямат университетска сграда с подобни размери.
Истинската история беше в Кремъл, затова Таня се държа толкова заядливо с Даниил. Никсън и Брежнев подписваха договори, които щяха да превърнат света в по-безопасно място. Това беше историята, която Таня искаше да отразява.
От прочетеното в чуждите вестници тя знаеше, че посещението на Никсън в Китай и настоящото в Москва са променили шансовете му за успех на изборите през ноември. През януари одобрението за него бе ниско, а сега се рееше във висините. Имаше голяма вероятност да бъде преизбран.
Госпожа Никсън беше облечена в кариран ансамбъл от две части с късо сако и дискретна пола до под коляното. Белите й обувки бяха ниски. Тоалетът й се допълваше от шифонено шалче. Таня мразеше да пише за мода. Та тя беше отразявала Кубинската ракетна криза, за Бога, при това от Куба!
Най-сетне първата дама беше откарана с лимузина Крайслер Ле Барон и глутницата журналисти се пръсна.
На паркинга Таня забеляза един висок мъж, облечен в дълго вехто палто въпреки топлото пролетно време. Човекът имаше рошава стоманеносива коса, а набразденото му от бръчки лице навярно някога е било хубаво.
Това беше Василий.
Таня запуши уста с юмрук и се ухапа, за да потисне вика, който се надигаше в гърлото й.
Василий видя, че Таня го е познала и се усмихна. Някои от зъбите му липсваха.