Тя бавно тръгна към него. Василий стоеше с ръце в джобовете и примижаваше на слънцето, понеже нямаше шапка.
— Пуснали са те — продума Таня.
— За да угодят на американския президент. Благодаря ти, Дик Никсън.
Би трябвало да благодари на Димка Дворкин. Но навярно Таня не трябваше да казва това на никого, дори на Василий.
Озърна се предпазливо, но наоколо беше пусто.
— Не се тревожи — успокои я Василий. — Две седмици това място гъмжеше от милиция, но всички си тръгнаха преди пет минути.
Таня повече не можеше да се удържи и се хвърли в ръцете му. Той я потупа по гърба, все едно я утешаваше. Тя го прегърна силно.
— Ммм — каза той. — Миришеш хубаво.
Таня го пусна. Щеше да се пръсне от стотиците въпроси. Трябваше да сдържи ентусиазма си и да подбере един.
— Къде живееш?
— Дадоха ми сталински апартамент, стар, но хубав.
Жилищата от сталинския период имаха по-големи стаи с по-високи тавани от тези в построените в края на петдесетте и през шестдесетте блокове.
Вълнението на Таня бе неудържимо.
— Да те посетя ли там?
— Още не. Нека разберем колко строго ме следят.
— Имаш ли работа? — любим номер на комунистите беше да се погрижат човек да не може да постъпи на никаква работа и после да го обвинят, че е паразит.
— В Министерството на земеделието съм. Пиша памфлети за селяните, в които обяснявам новите земеделски техники. Не ме жали — работата е важна, пък и мен ме бива.
— А как си със здравето?
— Надебелях! — Той отгърна палтото да й покаже.
Таня весело се разсмя. Не беше дебел, но май не беше и толкова слаб като едно време.
— Носиш пуловера, който ти пратих. Изумена съм, че е стигнал до тебе.
Това беше пуловерът, който Анна Мъри купи във Виена. Таня вече щеше да му обясни всичко. Не знаеше откъде да започне.
— От четири години почти не съм го свалял. В Москва през май не ми трябва, но ми е трудно да свикна с мисълта, че времето не е винаги мразовито.
— Мога да ти купя друг.
— Сигурно печелиш големи пари!
— Не — отговори тя с широка усмивка. — Но ти печелиш.
— Как така? — озадачи се той.
— Да идем да пийнем — отвърна Таня и го хвана за ръката. — Толкова много имам да ти разказвам.
В неделя, осемнадесети юни, на първата страница на Уошингтън Поуст имаше странен репортаж. За повечето читатели той беше малко загадъчен. А за шепа хора беше във висша степен изнервящ.
От Алфред И. Луис
щатен автор в Уошингтън Поуст
Петима мъже, за един от които се казва, че е бивш служител на Централното разузнавателно управление, бяха арестувани в 2:30 сутринта вчера при извършването на нещо, което властите описват като сложна конспирация за подслушване на тукашните офиси на Националния комитет на Демократическата партия.
Трима от задържаните са кубинци по произход, а за друг се смята, че е обучавал кубински бежанци за партизански действия след инвазията в Залива на свинете през 1961.
Те бяха изненадани и взети под прицел от трима цивилни полицаи от градското полицейско управление на шестия етаж на луксозната сграда „Уотъргейт“, на Вирджиния авеню 2600, С3, където целият етаж се заема от Националния комитет на Демократическата партия.
Не е дадено директно обяснение защо петимата заподозрени биха искали да поставят подслушвателни устройства в офисите на Националния комитет на Демократическата партия, както и дали работят за други лица или организации.
Камерън Дюър прочете репортажа и каза:
— Ох, по дяволите.
Избута настрани корнфлейкса — беше прекалено напрегнат, та да се храни. Знаеше точно за какво се отнася репортажът, знаеше също, че това представлява огромна заплаха за президента Никсън. Ако хората научеха или повярваха, че президентът на закона и реда е заповядал проникване с взлом, това можеше да провали преизбирането му.
Кам прегледа репортажа и стигна до имената на заподозрените. Опасяваше се, че Тим Тедър може да е сред тях. За негово облекчение, Тедър не се споменаваше.
Но повечето от изброените бяха негови приятели и приближени. Тедър и група бивши агенти на ФБР и ЦРУ съставяха Отдел за специални разследвания към Белия дом. Имаха обезопасен кабинет на приземния етаж на сградата на Изпълнителната служба, която се намираше срещу Белия дом. На вратата им беше заковано листче с надпис „Водопроводчици“. Това беше шега: работата им беше да спират изтичането на информация.