Кам не знаеше, че те планират да сложат бръмбари в офисите на демократите. Ала не беше изненадан. Идеята беше добра и така можеше да се научи нещо за източниците на информация.
Но не се предполагаше тъпанарите да се оставят шибаната вашингтонска полиция да ги спипа.
Президентът беше на Бахамите и трябваше да се върне на другия ден. Кам се обади на водопроводчиците. Вдигна Тим Тедър.
— Какво правите? — попита Кам.
— Прочистваме документацията.
Кам чу някъде до него воя на шредера.
— Добре.
После се облече и отиде в Белия дом.
На пръв поглед никой от взломаджиите нямаше връзка с президента и през целия неделен ден Кам мислеше, че скандалът може да се овладее. После се оказа, че един от задържаните е дал фалшиво име. „Едуард Мартин“ всъщност беше Джеймс Маккорд, пенсиониран агент на ЦРУ и редовен служител на Комитета за преизбиране на президента.
— Това е то — каза Кам. Чувстваше се смазан и опустошен. Това беше ужасно.
Понеделнишкият брой на Уошингтън Поуст предлагаше информация за Маккорд в репортаж, подписан от Боб Удуърд и Карл Бърнстейн.
Въпреки това Кам се надяваше, че участието на президента може да се покрие.
И тогава се намеси ФБР. Бюрото започна да разследва петимата взломаджии. В доброто старо време Дж. Едгар Хувър никога не би направил нещо подобно, мислеше Кам с горчивина. Ала Хувър беше мъртъв. Никсън настани за временен директор свой човек, Патрик Грей, но Грей не познаваше Бюрото и се бореше да го овладее. В резултат ФБР започваше да действа като правоприлагаща агенция.
Разкри се, че петимата притежават големи суми пари в брой, нови банкноти с последователни номера. Това означаваше, че рано или късно ФБР ще успее да проследи парите и да установи кой ги е дал.
Кам вече знаеше. Тези пари, както и плащанията за всички нелегални проекти на администрацията, идваха от черния фонд на КПП.
Разследването на ФБР трябваше да бъде прекратено.
Когато Кам Дюър влезе в кабинета на Мария Самърс в Министерството на правосъдието, тя изпита моментна уплаха. Разкрита ли беше? Дали от Белия дом не бяха установили някак, че тя е източникът на вътрешна информация на Джаспър Мъри?
Мария стоеше до шкафа с документи и за миг краката й така омекнаха, че се уплаши да не падне.
Но Кам се държеше дружелюбно и тя се поуспокои. Той се усмихна, седна и я огледа по момчешки от горе до долу, което означаваше, че я намира привлекателна.
„Мечтай си, бяло момченце“, помисли тя.
С какво ли се беше заловил сега? Мария седна зад бюрото си, свали очилата и му се усмихна приветливо.
— Здравейте, господин Дюър. Какво стана с подслушването?
— В крайна сметка не научихме много — отговори Кам. — Мислим, че е възможно Мъри да разполага със сигурен телефон другаде и да ползва него за поверителни разговори.
„Слава Богу“, рече си тя.
— Лошо.
— Въпреки това ценим помощта Ви.
— Много сте любезен. Има ли още нещо, което мога да направя?
— Да. Президентът иска главният прокурор да нареди на ФБР да прекрати разследването на влизането в „Уотъргейт“.
Мария се помъчи да прикрие колко е потресена, а в ума й гъмжаха възможните последици. Значи наистина е било номер на Белия дом. Тя беше изумена. Нямаше друг президент, освен Никсън, който да е толкова арогантен и глупав.
Отново Мария щеше да узнае повече, ако се престори, че иска да помогне.
— Е, нека го обмислим. Клайндийнст не е Мичъл, както знаете — Джон Мичъл се беше оттеглил от поста главен прокурор, за да управлява КПП. Наследникът му Ричард Клайндийнст също беше близък на Никсън, но не толкова покорен. — Главният прокурор ще поиска някаква причина.
— Можем да му дадем — отговори Кам. — Разследването на ФБР може да разкрие някои тайни от областта на външната политика. В частност, може да разкрие опасна информация за участието на ЦРУ в инвазията в Залива на свинете при президента Кенеди.
Типично за Хитрия Дик, каза си Мария с погнуса. Всеки щеше да се престори, че защитава американските интереси, докато всъщност спасява жалкия задник на президента.
— Значи става въпрос за националната сигурност.
— Да.