Дейв влезе в кухнята, остави куфара и се здрависа с Бернд.
— От Лондон ли пристигаш? — попита Бернд.
— От Сан Франциско. Пътувах двадесет и четири часа — както обикновено, разговаряха на някаква смесица от английски и немски.
Ребека сложи кафе. Щом се отърси от изненадата, тя се досети, че Дейв трябва да има специална причина да ги посети и се разтревожи. Дейв обясняваше на Бернд за звукозаписното студио, но Ребека го прекъсна.
— Защо си тук, Дейв? Нещо не е наред ли?
— Да. Вали.
Сърцето на Ребека прескочи един удар.
— Какво има? Кажи ми! Не е умрял…
— Не, жив е. Но е хероинов наркоман.
— О, не — Ребека тежко седна. — О, не — повтори тя и зарови лицето си в ръце.
— Има и още — продължи Дейв. — Бийп го напуска. Бременна е и не иска да отглежда детето си в такава среда.
— О, бедното ми братче.
— Какво ще прави Бийп? — попита Бернд.
— Мести се в Дейзи Фарм при мен.
— О — Ребека видя, че Дейв се чувства неудобно. Предположи, че той е подновил връзката си с Бийп. Това можеше единствено да влоши положението на брат й. — Какво можем да направим за Вали?
— Очевидно той трябва да се откаже от хероина.
— Мислиш ли, че може?
— С подходяща помощ. Има програми в Щатите и в Европа, които съчетават терапията с химически заместител, обикновено метадон. Но Вали живее в „Хайт-Ашбъри“. Там на всеки ъгъл има дилъри. Ако сам не излезе да купи, някой от тях ще почука на вратата му. Просто е твърде лесно да пропадне.
— Значи трябва да се премести?
— Мисля, че трябва да се премести тук.
— Божичко.
— Според мен ако живее с вас, ще може да зареже навика.
Ребека погледна Бернд.
— Загрижен съм за теб — каза той. — Имаш работа и политическа кариера. Привързан съм към Вали, не на последно място, защото ти го обичаш. Но не искам да жертваш живота си за него.
— Няма да е завинаги — побърза да се намеси Дейв. — Но ако успеете да го опазите чист и трезвен една година…
Ребека продължаваше да гледа Бернд.
— Няма да пожертвам живота си. Но може да го позабавя за година.
— Ако откажеш мястото в Бундестага сега, предложението може и да не бъде подновено никога.
— Знам.
Дейв каза на Ребека:
— Искам да дойдеш с мен в Сан Франциско и да убедиш Вали.
— Кога?
— Утре ще е добре. Вече съм резервирал места.
— Утре!
„Ала наистина нямам избор“, разсъди Ребека. Заложен беше животът на Вали. Нищо не можеше да се мери с това. Тя щеше да го сложи на първо място; разбира се, че щеше да го направи. Надали беше нужно и да се замисля за това.
Въпреки това й стана тъжно, че се отклонява от вълнуващата перспектива, която й беше предложена за толкова кратко.
— Какво казахте преди малко за Бундестага? — попита Дейв.
— Нищо — отвърна Ребека. — Просто нещо, с което мислех да се заема. Но ще дойда с теб в Сан Франциско, естествено.
— Утре?
— Да.
— Благодаря ти.
Ребека стана.
— Ще си приготвя една чанта.
50.
Джаспър Мъри беше потиснат. Президентът Никсън — лъжец, измамник и мошеник — беше преизбран с огромно мнозинство. Победи в четиридесет и девет щата. Джордж Макгавърн, един от най-неуспешните кандидати в американската история, спечели само в Масачузетс и в окръг Колумбия.
Нещо повече, докато разкритията за Уотъргейт скандализираха либералната интелигенция, популярността на Никсън си оставаше висока. Пет месеца след изборите, през април 1973, одобрението за президента беше 60–33.
— Какво трябва да направим? — говореше в безсилен гняв Джаспър на всеки, който беше готов да го слуша. Медиите, водени от вестник Уошингтън Поуст, разкриваха президентските престъпления едно подир друго, а Никсън се мъчеше да покрие участието си в проникването с взлом. Един от заловените в „Уотъргейт“ беше написал писмо, което съдията прочете в залата — оплакваше се, че обвиняемите са били подложени на политически натиск да пледират виновност и да запазят мълчание. Ако това бе истина, то означаваше, че президентът опитва да възпрепятства правосъдието. Но гласоподавателите явно не ги беше грижа.
Във вторник, седемнадесети април, Джаспър Мъри се намираше в залата за брифинги на Белия дом, когато вълната се обърна.