В единия край на помещението имаше леко издигната сцена. Пред завеса с подходящ за телевизията сиво-син цвят стоеше катедра. Столовете никога не достигаха и някои репортери седяха по жълтеникавия килим, а операторите се блъскаха, за да намерят места.
Белият дом беше обявил, че президентът ще направи кратко изявление, но няма да отговаря на въпроси. Репортерите се бяха събрали в три. Вече беше четири и половина, а нищо не се бе случило.
Никсън се появи в четири и четиридесет и две. Джаспър забеляза, че ръцете му май треперят. Президентът обяви разрешаването на спора между Белия дом и Сам Ървин, председател на сенатската комисия, която разследваше „Уотъргейт“. На служителите в Белия дом се разрешаваше да свидетелстват пред Комисията Ървин, но можеха да откажат да отговарят на някои въпроси. Не е голяма отстъпка, рече си Джаспър. Но един невинен президент със сигурност въобще не би водил този спор.
После Никсън каза:
— Нито едно лице, заемащо в миналото или днес, позиция от голяма важност в администрацията, не бива да получава имунитет срещу съдебно преследване.
Джаспър се свъси. Какво ли значеше това? Явно някой беше поискал имунитет, някой близък до Никсън. И сега Никсън публично отказваше да му го даде. Оставяше някого на течение. Но кого?
— Аз заклеймявам всякакви опити за покриване, независимо кой е замесен — каза президентът, който беше опитал да прекрати разследване на ФБР и напусна залата.
Прессекретарят Рон Зиглър се качи на подиума и го връхлетя буря от въпроси. Джаспър не попита нищо. Той беше заинтригуван от твърдението за имунитета.
Сега Зиглър каза, че изявлението, направено току-що от президента, е „оперативно“. Джаспър веднага разбра, че думата служи за измъкване, че е преднамерено смътна и предназначението й е по-скоро да замъгли истината, отколкото да я изясни. Останалите журналисти също го разбраха.
Джони Епъл от Ню Йорк Таймс попита дали това означава, че всички предишни изявления са неоперативни.
— Да — отговори Зиглър.
Журналистите се разгневиха. Това значеше, че са били лъгани. От години доверчиво отразяваха думите на Никсън и им гласуваха доверието, дължимо на държавния глава. Бяха ги направили на глупаци.
Те никога вече нямаше да повярват на Никсън.
Джаспър се върна в кабинета на Днес, като не спираше да се пита кой е истинската мишена на твърдението на Никсън за имунитета.
Получи отговора два дни по-късно. Вдигна телефона и чу една жена с треперещ глас да му съобщава, че е секретарка на съветника в Белия дом Джон Дийн и се обажда на репортерите във Вашингтон, за да прочете изявление от него.
Това само по себе си беше твърде странно. Ако президентският юридически съветник искаше да каже нещо на пресата, той трябваше да го направи чрез Рон Зиглър. Явно имаше някакъв разрив.
— „Някои може да се надяват или да мислят, че аз ще се превърна в изкупителна жертва в случая «Уотъргейт»“ — прочете секретарката. — „Всеки, който вярва в това, не ме познава…“.
„А“, рече си Джаспър, „първият плъх напуска потъващия кораб“.
Мария беше изумена от Никсън. Той нямаше достойнство. Все повече и повече хора разбираха какъв мошеник е, а той не подаваше оставка. Стоеше в Белия дом, заблуждаваше, надуваше се, заплашваше и лъжеше, лъжеше, лъжеше.
В края на април Джон Ерлихман и Боб Холдеман подадоха заедно оставка. И двамата бяха приближени на Никсън. Заради немските имена онези, които бяха възпрепятствани от тях, им бяха дали прякора „Берлинската стена“. Те бяха организирали за президента престъпни деяния като проникване с взлом и лъжесвидетелстване. Възможно ли беше изобщо някой да повярва, че те са извършили това против волята му и без да му кажат? Идеята беше смехотворна.
На другия ден Сенатът единодушно гласува да се назначи специален прокурор, който да е независим от опетненото Министерство на правосъдието и да разследва трябва ли президентът да бъде разследван за престъпления.
Десет дни след това одобрението за Никсън падна до 44–45 — първият случай, когато беше негативно.
Специалният прокурор се залови за работа бързо. Започна да събира екип от юристи. Мария познаваше една от тях, бивша служителка на Министерството на правосъдието, на име Антония Капел. Антония живееше в „Джорджтаун“, недалеч от дома на Мария, и една вечер Мария позвъни на вратата й.