Таня започна да разказва за последните статии, които беше написала за ТАСС. По предложение на Василий, който сега работеше в Министерството на земеделието, тя беше отлетяла до Ставропол, плодороден южен край, където колхозите експериментираха със система за стимулиране според добива.
— Добивите растат — каза тя на Димка. — Реформата е много успешна.
— В Кремъл няма да харесат стимулите — отвърна Димка. — Ще кажат, че системата намирисва на ревизионизъм.
— Та тя действа от години. Тамошният първи секретар на партията е много предприемчив човек. Казва се Михаил Горбачов.
— Трябва да има приятели нависоко.
— Познава Андропов, който ходи там на процедури заради минералните води.
Шефът на КГБ страдаше от камъни в бъбреците, мъчителна болест. „Ако има въобще човек, който си заслужава такава болка, то това е Юрий Андропов“, рече си Таня.
Димка беше заинтригуван.
— Значи този Горбачов е реформатор, който е приятел с Андропов? Следователно е необикновен човек. Трябва да го държа под око.
— Стори ми се ободряващо разумен.
— Определено се нуждаем от нови идеи. Помниш ли как през шестдесет и първа Хрушчов предвиждаше, че до двадесет години СССР ще изпревари САЩ и в производството, и като военна мощ?
Таня кимна.
— По онова време го имаха за песимист.
— Вече минаха петнадесет години, а ние сме по-назад от всякога. И Наталия ми казва, че източноевропейските страни също изостават от съседите си. Мълчат си само заради огромните субсидии, които получават от нас.
— Добре е, че изнасяме много нефт и други суровини, за да можем да си плащаме сметките.
— Но не е достатъчно. Погледни Източна Германия. По дяволите, трябваше да построим стена, за да не бягат хората към капитализма.
Григорий се размърда. Таня се почувства виновна. Оспорваше основните неща, в които дядо й вярваше, седнала край смъртния му одър.
Вратата се отвори и в стаята влезе някакъв непознат. Беше старец, слаб и прегърбен, но безупречно облечен. Носеше тъмносив костюм, който му прилягаше съвършено, като на филмов герой. Бялата му риза блестеше, а цветът на червената му вратовръзка беше ярък. Такива дрехи имаше само на Запад. Таня никога не беше срещала стареца, но в него имаше нещо познато. Това трябва да беше Лев.
Той не обърна внимание на Таня и Димка и се вгледа в болния.
Дядо Григорий му отправи поглед, който говореше, че го познава, но не може да си спомни кой е точно.
— Григорий — заговори новодошлият. — Братко. Как остаряхме толкова?
Говореше някакъв особен старовремски руски с острото произношение на петроградски фабричен работник.
— Лев? Ти ли си наистина? А какъв хубавец беше!
Лев се приведе и целуна Григорий по двете страни, после старците се прегърнаха.
— Навреме дойде — каза Григорий. — Вече съм пътник.
След Лев влезе и една жена на осемдесетина години. На Таня й се видя, че е облечена като проститутка — стилна черна рокля, високи токчета, грим и бижута. Таня се питаше нормално ли е стариците в Америка да се обличат така.
— Видях някои от внуците ти оттатък — рече Лев. — Хубаво котило са.
— Те са радостта на живота ми — отговори Григорий с усмивка. — Ами ти?
— Имам една дъщеря от Олга, съпругата, която не обикнах, и син от Марга — ето я тук — която предпочитах. Не бях кой знае какъв баща и за двете си деца. Никога не съм имал твоето чувство за отговорност.
— Внуци?
— Трима. Едната е филмова звезда, вторият е певец, а третият е негър.
— Негър ли? И как става това?
— По обичайния начин, глупако. Синът ми Грег — кръстен е на чичо си впрочем — преспал с черно момиче.
— Е, това и чичо му не го е правил — отвърна Григорий и старците се разсмяха.
— Какъв живот преживях, Лев — подхвана Григорий. — Щурмувах Зимния дворец. Свалихме царя и построихме първата комунистическа страна. Отбранявах Москва от нацистите. Аз съм генерал и Володя е генерал. Толкова виновен се чувствам пред теб.
— Виновен ли?
— Ти замина за Америка и пропусна всичко това — обясни Григорий.