— Не се оплаквам.
— Получих даже и Катерина, която предпочиташе теб.
— А аз получих само сто милиона долара — отвърна Лев с усмивка.
— Да. На тебе се падна по-лошият дял. Толкова съжалявам, Лев.
— Всичко е наред. Прощавам ти.
„Иронично говори“, рече си Таня, „но Григорий май не схваща“.
Влезе вуйчо Володя. Тръгнал беше за някаква военна церемония и беше в генералската униформа. Таня потресено осъзна, че той за пръв път вижда истинския си баща. Лев се взираше в сина, когото не познаваше.
— Боже мой. На тебе прилича, Григорий.
— Но е твой.
Баща и син си стиснаха ръцете.
Володя не продумваше, завладян от чувства.
— Когато си ме загубил като баща, не си загубил много, Володя — рече Лев. Продължаваше да стиска ръката на сина си и го оглеждаше от горе до долу: лъснати обувки, армейска униформа, медали, проницателни сини очи, стоманеносива коса. — Аз обаче загубих. Май загубих много.
Когато излезе от дома си, Таня установи, че се пита къде са сгрешили болшевиките, къде идеализмът и енергията на дядо Григорий се бяха извратили и се бяха превърнали в тирания. Отиде до автобусната спирка и се отправи към срещата с Василий. В автобуса размишляваше за ранните години на руската революция и се чудеше дали решението на Ленин да закрие всички вестници, с изключение на болшевишките не е било ключовата грешка. Това означаваше, че от самото начало не са се разпространявали други идеи и никога не е било възможно общоприетото да се поставя под съмнение. Горбачов в Ставропол беше изключителен с това, че му беше позволено да опита нещо различно. Общо взето, такива хора биваха задушавани. Таня беше журналистка и подозираше, че егоцентрично надценява свободата на печата, но й се струваше, че отсъствието на критични вестници позволява другите форми на потисничество да процъфтяват по-лесно.
Вече бяха минали четири години от освобождаването на Василий. През това време той остроумно се беше реабилитирал. В Министерството на земеделието беше измислил образователен радиосериал, чието действие се развиваше в колхоз. Освен драмите с неверните съпруги и непослушните дечурлига, героите обсъждаха разни земеделски техники. Естествено, селяните, които пренебрегваха съветите от Москва, бяха мързеливи и некадърни, а заблудените юноши, които не се покоряваха на властта на Комунистическата партия, търпяха подигравките на приятелите си или се проваляха на изпитите. Сериалът имаше огромен успех. Василий се върна в „Радио Москва“ и получи апартамент в писателски блок.
Срещите им бяха тайни, а освен това Таня от време на време се натъкваше на Василий на профсъюзни събития или частни увеселения. Вече не изглеждаше като ходещ скелет, какъвто беше при връщането си от Сибир през седемдесет и втора. Беше наддал на тегло и беше повъзвърнал предишното си присъствие. Вече в средата на четиридесетте, Василий никога повече нямаше да е хубав като кинозвезда; но бръчките по лицето някак го правеха по-привлекателен. И все още преливаше от чар. Всеки път Таня го виждаше с различна жена. Това вече не бяха младите девойки, които го обожаваха, когато беше на тридесетина години. Но навярно бяха жените на средна възраст, в които онези девойки се бяха превърнали — елегантни жени с шикозни дрехи и обувки с високи токчета, които сякаш винаги успяваха да се снабдят с дефицитните лак за нокти, боя за коса и чорапогащи.
Таня се срещаше тайно с Василий веднъж месечно.
Всеки път той носеше последните части от книгата, по която работеше. Написани на ръка със ситния спретнат почерк, на който беше навикнал в Сибир, за да пести хартия. Таня напечатваше текста на пишеща машина и където беше нужно, поправяше правописа и пунктуацията. На следващата среща му ги даваше за преглед и двамата обсъждаха написаното.
Милиони хора по света купуваха книгите на Василий, но той никога не бе срещал и един от тях. Дори не можеше да чете отзивите, които бяха на чужди езици и отпечатани в западни вестници. Затова Таня беше единственият човек, с когото можеше да обсъжда работата си, и той слушаше жадно всичко, което тя имаше да му каже. Таня беше неговият редактор.
Всеки март Таня пътуваше до Лайпциг да отразява тамошния Панаир на книгата и всеки път се срещаше с Ана Мъри. През седемдесет и трета тя даде на Ана ръкописа на Застой. Винаги се връщаше с подарък за Василий от Ана — електрическа пишеща машина, кашмирено палто — и новини за нови и нови пари, които се трупаха в лондонската му банкова сметка. Навярно той никога нямаше да похарчи нещо от тези пари.