Таня все още вземаше крути предпазни мерки, когато се срещаше с него. Днес слезе от автобуса на около километър и половина от мястото на срещата и се увери, че никой не я следи на път за кафенето на име При Йосиф. Василий вече беше там и седеше с чаша водка пред себе си. На стола до него имаше голям бежов плик. Таня махна небрежно, все едно са само познати, които се срещат случайно. Взе си бира и седна до него.
Радваше се на това колко добре изглежда той. Лицето му излъчваше достойнство, каквото нямаше преди петнадесет години. Кафявите му очи все още бяха нежни, но вече ставаха остри и проницателни също толкова често, колкото проблясваха пакостливо. Таня осъзна, че няма друг човек вън от семейството й, когото да познава толкова добре. Знаеше силните му страни: въображение, интелигентност, чар и онази твърда решителност, която му беше позволила да оцелее и да продължи да пише през десетте години в Сибир. Знаеше и слабостите му, главната от които беше неудържимото желание да съблазнява жените.
— Благодаря ти, че ми каза за Ставропол — каза Таня. — Хубава статия написах.
— Добре. Да се надяваме да не стъпчат целия експеримент.
Таня даде на Василий напечатаната част от книгата и кимна към плика.
— Следваща глава?
— Последната — отговори той и й подаде плика.
— Ана Мъри ще се зарадва — новият роман на Василий беше озаглавен Първата дама. В него съпругата на американския президент — Пат Никсън, да речем — се беше загубила в Москва за двадесет и четири часа Таня се дивеше на въображението му. Да се погледне животът в Съветския съюз през очите на добронамерена консервативна американка беше наситено комичен начин да се критикува съветското общество. Таня плъзна плика в чантата си.
— Кога можеш да предадеш цялата книга на издателя?
— Веднага щом получа пътуване в чужбина. Най-късно през следващия март в Лайпциг.
— През март? — възкликна разочаровано Василий. — Та това е след шест месеца — укорително рече той.
— Ще опитам да се добера до командировка някъде, където ще мога да се срещна с нея.
— Моля те, направи го.
Таня беше огорчена.
— Василий, аз рискувам проклетия си живот, за да направя това за теб. Ако можеш, намери си някой друг или пък го прави сам. По дяволите, нямам нищо против.
— Разбира се — той веднага се разкая. — Съжалявам. Вложил съм толкова много в книгата — три години работа, все вечер, след като се прибера от службата. Но нямам право да съм нетърпелив с теб. — Пресегна се през масата и положи длан върху ръцете й. — Ти беше моят спасителен път и то неведнъж.
Таня кимна. Това беше вярно.
Въпреки това още му се сърдеше, когато излезе от кафето с последната глава от романа в чантата. Какво я ядеше? Реши, че са онези жени с високите токчета. Вярваше, че Василий би трябвало да е надраснал тази фаза. Промискуитетът беше присъщ на юношеството. Той се унижаваше, явявайки се на всяко празненство в литературните среди с ново гадже. Досега би трябвало да е улегнал и да има сериозна връзка с жена, която му е равна. Може би по-млада, но трябваше да е способна да се мери с него по интелигентност и да цени работата, навярно дори да му помага в нея. Василий имаше нужда от партньор, не от поредица завоевания.
Таня отиде в ТАСС. Преди да се добере до бюрото си, беше спипана от Пьотр Опоткин, главния редактор и политически отговорник за отдела. Както винаги, от устните му висеше цигара.
— Обадиха ми се от Министерството на земеделието. Статията ти за Ставропол не може да излезе.
— Какво? Защо не? Системата на стимулирането е позволена от министерството. И върши работа.
— Грешиш — Опоткин обичаше да казва на хората, че грешат. — Спрели са я. Има нов подход, Ипатовският метод. Пращат цели армади комбайни из областта.
— Отново централизиран контрол вместо лична отговорност.
— Именно — Опоткин извади цигарата от устата си. — Ще трябва да напишеш съвсем нова статия за Ипатовския метод.
— Какво казва областният секретар на партията?
— Младият Горбачов ли? Ами прилага новата система.
„Много ясно, че я прилага“, рече си Таня. Той беше интелигентен човек. Знаеше кога да си затваря устата и да прави каквото му наредят. Иначе нямаше да стане първи секретар.
— Добре — каза Таня, сподавяйки гнева си. — Ще напиша нова статия.
Опоткин кимна и си тръгна.
„Беше твърде добро, за да е истина“, каза си Таня. Нова идея, стимули, плащания за добри резултати, последицата — подобрени добиви, не се искат средства от Москва. Чудо беше, че са разрешили системата за няколко години. В дългосрочен план, за подобна система и дума не можеше да става.