И тогава Верина се появи, след като се бе крила в продължение на седем години. Беше създала своя лобистка фирма във Вашингтон, която специализираше в гражданските права и други въпроси на равенството. Първите й клиенти бяха малки групи за натиск, които не можеха да си позволят свой собствен лобист. Слухът, че Верина е членувала в Черните пантери, само повишаваше доверието към нея. Не мина много и двамата с Джордж отново бяха двойка.
Верина явно се беше променила. Една вечер тя каза:
— Драматичните жестове имат своето място в политиката, но в крайна сметка напред се върви чрез търпелива работа с много обикаляне: изработване на законодателство, разговори с медиите, печелене на гласове.
„Пораснала си“, рече си Джордж и едва се удържа да не го каже на глас.
Новата Верина искаше брак и деца и беше сигурна, че може и да ги има, и да прави кариера. Джордж веднъж се беше опарил и не искаше пак да бърка в огъня — щом тя мислеше така, кой беше той, че да спори.
Написа тактично писмо до Мария, което започваше с думите: „Не искам да го чуеш от някой друг“. Каза й, че двамата с Верина отново са заедно и говорят за брак. Мария отговори с топъл приятелски тон и връзката им се върна към това, което беше преди оставката на Никсън. Но Мария си остана сама и не дойде на сватбата.
Джордж седна с баща си и дядо си, за да почине от танците. Лев с удоволствие пиеше шампанско и разказваше вицове. Един полски кардинал бе избран за папа и по този случай Лев разполагаше със запас от безвкусни шеги за полския папа.
— Той направил чудо — накарал един слепец да оглушее!
— Мисля, че това е много агресивен политически ход от страна на Ватикана — каза Грег.
Джордж се изненада, обаче Грег обикновено имаше основание за думите си.
— Как така? — попита Джордж.
— Католицизмът е по-популярен в Полша, отколкото другаде в Източна Европа, и там комунистите нямат силата да потиснат религията като във всички други страни. Има полски религиозен печат, католически университет и различни благотворителни организации, на които им се разминава, че подслоняват дисиденти и отбелязват нарушенията на човешките права.
— С какво се е захванал Ватиканът тогава? — попита Джордж.
— Ще прави бели. Вярвам, че разглеждат Полша като слабото място на Съветския съюз. Този полски папа ще прави повече от това да маха на туристите от балкона. Стой и гледай.
Джордж се канеше да попита какво ще прави папата, когато салонът притихна и той видя, че президентът Картър е дошъл.
Всички аплодираха, дори републиканците. Президентът целуна булката, стисна ръката на младоженеца и прие чаша розово шампанско, макар че отпи само глътка.
Докато Картър говореше с Пърси и Бейб, които отдавна набираха средства за демократите, един от сътрудниците му заговори Джордж. След кратка размяна на няколко любезни думи, мъжът попита:
— Бихте ли обмислили да работите в избраната постоянна комисия по разузнаването в Камарата на представителите?
Джордж бе поласкан. Конгресните комисии бяха важни. Мястото в една от тях беше източник на власт.
— В Конгреса съм само от две години — отговори той.
Сътрудникът кимна.
— Президентът държи на издигането на чернокожи конгресмени, а Тип О’Нийл е съгласен. — Тип О’Нийл беше водач на мнозинството в камарата и имаше правото да дава места в комисиите.
— С радост ще служа на президента с каквото мога, но разузнаване?
ЦРУ и останалите разузнавателни агенции докладваха на президента и на Пентагона, но биваха оторизирани, финансирани и на теория контролирани от Конгреса. За по-голяма сигурност, контролът беше делегиран на две комисии, една на Камарата на представителите и една на Сената.
— Знам какво мислите — продължи сътрудникът. — Разузнавателните комисии обикновено са пълни с консервативни приятели на военните. Вие сте либерал и сте критикували Пентагона за Виетнам и ЦРУ — за „Уотъргейт“. Но тъкмо заради това искаме Вас. В момента тези комисии не контролират, те само ръкопляскат. А разузнавателни агенции, които мислят, че ще им се размине, ако извършат убийство, ще извършат убийство. Затова ни трябва някой, който да задава трудни въпроси.
— Разузнавателната общност ще се ужаси.
— Много хубаво — отвърна сътрудникът на президента. — След държанието им в ерата на Никсън имат нужда от малко разтърсване. — Той погледна към дансинга. Джордж проследи погледа му и видя, че президентът Картър си тръгва. — Трябва да вървя. Искате ли време да помислите?