— Винаги съм казвал, че е грешка да се позволява на комунистическите страни да вземат заеми от западни банки.
Таня знаеше, че трябва да спре дотук и да позволи на Опоткин да излезе с достойнство от спора, но не можа да се въздържи.
— Значи си изправен пред дилема, нали? Или финансиране от Запада, или либерализиране на полското селско стопанство, за да могат поляците да произвеждат достатъчно собствени храни.
— Още реформи! — разгневи се Опоткин. — Твоето решение винаги е такова!
— Полският народ винаги е разполагал с евтина храна. Затова си мълчаха. А когато правителството повишава цените, те се бунтуват.
— Ние знаем как да се оправяме с бунтовете — повтори Опоткин и се махна.
Даниил беше потънал в мисли.
— Добре се справи — каза той на Таня. — Той обаче може да те накара да си платиш за това.
— Искам още малко шампанско — каза Таня.
На бара се натъкна на Василий. Той беше сам. Таня си даде сметка, че напоследък се появява на подобни сбирки без някоя дамичка под ръка и се запита защо. Но тази вечер се беше съсредоточила върху себе си.
— Не мога още дълго да правя това — каза тя.
— Кое? — попита Василий.
— Знаеш.
— Май мога да се досетя.
— Вече съм на четиридесет години. Трябва да живея собствения си живот.
— А какво искаш да правиш?
— Там е бедата, че не знам.
— Аз съм на четиридесет и осем. И изпитвам нещо подобно.
— Какво?
— Вече не гоня момичетата. Или жените.
Таня беше настроена цинично.
— Не ги гониш или просто не ги настигаш?
— Усещам скептична нотка.
— Колко си схватлив.
— Слушай — поде Василий. — Много мислих. Не съм сигурен, че е нужно вече да поддържаме заблудата, че едва се познаваме.
— Какво те кара да кажеш това?
Василий се приведе към нея и сниши глас. Таня трябваше да се напрегне, за да го чуе над шума от веселбата.
— Всеки знае, че Ана Мъри е издателката на Иван Кузнецов, но никой никога не я е свързвал с теб.
— Понеже сме свръхвнимателни. Никога не допускаме да ни видят заедно.
— Щом е така, няма опасност хората да знаят, че двамата с теб сме приятели.
Таня не беше убедена.
— Може би. И какво от това?
Василий опита да се усмихне пакостливо.
— Някога ми каза, че ще спиш с мен, ако се откажа от харема си.
— Не вярвам, че някога съм казала такова нещо.
— Или поне го загатна.
— Както и да е, трябва да е било преди осемнадесет години.
— Прекалено късно ли е вече да приема предложението?
Таня го зяпна и не можа да продума.
Василий запълни мълчанието.
— Ти си единствената жена, която някога е била истински важна за мен. Всяка друга беше просто завоевание. Някои дори не харесвах. Достатъчна причина да съблазня някоя жена беше, че още не съм преспал с нея.
— Предполага ли се, че това те прави по-привлекателен за мен?
— Когато се измъкнах от Сибир, опитах да възобновя този начин на живот. Отне ми много време, обаче накрая разбрах истината — това не ме прави щастлив.
— Така ли? — Таня се ядосваше все повече.
Василий не забеляза.
— Приятели сме от много време. Ние сме сродни души. Родени сме един за друг. Съвсем естествено ще е да спим заедно.
— О, разбирам.
Василий беше глух за нейния сарказъм.
— Ти си сама и аз съм сам. Защо е така? Ние трябва да сме заедно. Трябва да се оженим.
— Да обобщим тогава — отвърна Таня. — Цял живот си прекарал в прелъстяването на жени, които не са били от значение за теб. Сега гониш петдесетте и жените всъщност вече не те привличат толкова — или може би ти вече не ги привличаш — и в този момент благоволяваш да ми предложиш брак.
— Може да не съм се изразил много добре. Повече ме бива в писането.
— Бъди сигурен, че не си се изразил добре. Аз съм последният пристан на залязващия Казанова!
— Ох, по дяволите, сърдиш ми се, нали?
— Меко казано.
— Намеренията ми бяха тъкмо обратните.
Над рамото на Василий Таня срещна погледа на Даниил. Импулсивно остави Василий и отиде при него.
— Даниил, искам пак да замина в чужбина. Има ли някаква възможност да получа командировка зад граница?
— Разбира се — отговори той. — Ти си моят най-добър автор. Ще направя каквото мога, в рамките на разумното, за да си доволна.