Като запали Фиата, радиото се включи. Държеше го на честотата на СБ. Често радиото не хващаше добре, но от време на време Кам можеше да чуе разговорите на тайните полицаи, докато следяха хора из града.
Понякога следяха и него. Колите се сменяха, но хората обикновено бяха една и съща двойка — единият беше смугъл и Кам го наричаше Марио, а другият беше дебел и той мислеше за него като за Оли. Не личеше да има някаква повторяемост в наблюдението и той заключи, че го следят повече или по-малко през цялото време. Може би те тъкмо това искаха. Може би нарочно следенето беше безредно — тъкмо с цел той все да е нащрек.
Но и Кам беше обучен. Знаеше, че никога не бива да се отървава от опашката по очевиден начин, понеже това беше сигнал за другата страна, че е наумил нещо. Казаха му да си създаде редовни навици — да ходи в ресторант А всеки понеделник и в бар Б всеки вторник. Да ги унесе в лъжливо усещане за сигурност. Но да следи за пролуки в тяхната бдителност, за моменти, когато вниманието им отслабва. Тогава може да направи нещо незабелязано.
Докато се отдалечаваше от американското посолство, видя как на две коли зад него в потока се вмъква синя Шкода 105.
Шкодата го следваше из града. Видя Марио зад волана и Оли до него.
Кам паркира на улица „Алзацка“ и видя синята Шкода да спира на стотина метра по-нататък.
Понякога се изкушаваше да говори с Марио и Оли, понеже бяха част от живота му, но го бяха предупредили никога да не прави това, понеже тогава СБ ще смени персонала и ще му отнеме време да разпознае новите хора.
Влезе в египетското посолство и си взе коктейл от един поднос. Толкова беше разреден, че джинът не се усещаше. Поговори с един австрийски дипломат за това колко е трудно да се купи удобно мъжко бельо във Варшава. Когато австриецът се понесе по-нататък, Кам се огледа и забеляза една блондинка на двадесет и няколко години, която стоеше сама.
Тя улови погледа му и се усмихна, затова Кам отиде да поговори с нея.
Бързо узна, че е полякиня, казва се Лидка и работи като секретарка в канадското посолство. Носеше тясна розова блуза и къса черна пола, която показваше дългите й крака. Говореше добър английски и слушаше Кам сериозно и съсредоточено, което го поласка.
После някакъв мъж с костюм на тънко райе я повика властно. Кам реши, че това е шефът й, така че разговорът им прекъсна. Почти веднага към Кам приближи друга привлекателна жена и той започна да си мисли, че днес е щастливият му ден. Тази беше по-възрастна, на около четиридесет, но по-хубава, с къси светлоруси коси и наситено сини очи, подчертани от син грим. Тя го заговори на руски:
— Срещала съм Ви и преди. Името Ви е Камерън Дюър. Аз съм Таня Дворкина.
— Помня — отговори той, доволен от възможността да се похвали с руския си. — Вие сте репортер на ТАСС.
— А Вие сте агент на ЦРУ.
Кам определено не й беше казал това, значи трябва да се беше досетила. Нехайно отрече.
— Нищо толкова славно. Аз съм един скромен културен аташе.
— Културен аташе? Значи можете да ми помогнете. Що за художник е Ян Матейко?
— Не съм сигурен. Импресионист, струва ми се. Защо?
— Живописта всъщност не е Вашата стихия, нали?
— По-скоро музиката — отвърна Кам и се почувства притиснат в ъгъла.
— Навярно обичате Шпилман, полския цигулар.
— Абсолютно. Каква техника с лъка!
— А какво мислите за поезията на Вислава Шимборска?
— Не съм чел много от произведенията му, за жалост. Това изпит ли е?
— Да. И се провалихте. Шимборска е жена. Шпилман е пианист, а не цигулар. Матейко е реалист, рисувал е придворни и батални сцени. Не е импресионист. И Вие не сте културен аташе.
Кам се ужаси, че са го разкрили толкова лесно. Ама че безпомощен таен агент беше! Опита да се измъкне със закачка.
— Може просто да съм много лош културен аташе.
Жената сниши глас.
— Ако офицер от полската армия пожелае да разговаря с представител на САЩ, предполагам Вие можете да го уредите.
Внезапно разговорът доби сериозна насоченост. Кам се притесни. Това можеше да е някакъв капан.
А можеше и да е истинско запитване. В този случай щеше да представлява прекрасна възможност за него.