Докато американският пресслужител четеше представянето, което вече им беше раздал на хартия, Данута прошепна на Таня:
— Може би ще искаш да заминеш за Гданск.
— Защо?
— В корабостроителницата „Ленин“ ще има стачка.
— Стачки има навсякъде — работниците искаха увеличение на заплатите, което да компенсира голямото повишение на цените, наложено от правителството. Таня съобщаваше за тях като за „спирания на работа“, понеже стачки се случваха само в капиталистическите страни.
— Повярвай ми — каза Данута, — тази ще е различна.
Полското правителство се разправяше с всяка стачка бързо, повишаваше заплатите и правеше други отстъпки на местно ниво. Стремеше се да прекрати протестите, преди да са се разпространили като лекета върху плат. Кошмарът на управляващия елит — и мечтата на дисидентите — беше петната да се сливат, докато платът добие съвършено нов цвят.
— С какво е различна?
— Уволнили са една кранистка, която членува в нашия комитет. Но са подбрали неподходящия човек за политическо уволнение. Ана Валентинович е жена, вдовица, на петдесет и една години.
— И така привлича много симпатии от полските кавалери.
— При това е популярна. Наричат я пани Аня.
— Може да погледна — Димка искаше да научава за всеки протест, който обещаваше да стане сериозен, в случай че се наложи да обезкуражава Кремъл да го смаже.
Докато пресконференцията приключваше, Таня мина край Кам Дюър и тихо му каза на руски:
— В петък в два идете в катедралата „Свети Йоан“ и разгледайте Барицковското разпятие.
— Мястото не е подходящо — прошепна младият мъж.
— Или — или.
— Трябва да ми кажете за какво се отнася — твърдо рече Кам.
Таня осъзна, че трябва да поеме риска да поговори с него още минута.
— Комуникационна линия, ако Съветският съюз нахлуе в Западна Европа — каза тя. — Вероятност да се формира група от полски офицери, които да минат на другата страна.
Американецът зина.
— О… О… — заекна той. — Точно така. Да.
— Доволен ли сте? — попита Таня с усмивка.
— Как се казва той?
Таня се поколеба.
— Той знае как се казвам аз — настоя Кам.
Таня реши, че трябва да се довери на този човек. Вече беше поставила своя живот в ръцете му.
— Станислав Павлак. Наричат го Стас.
— Предайте на Стас, че от съображения за сигурност той не бива да разговаря с никого от посолството, освен с мен.
— Добре — каза Таня и бързо излезе от посолството.
Същата вечер предаде съобщението на Стас. На другата сутрин го целуна за довиждане и се отправи на север, към Балтийско море. Имаше стар, но сигурен Мерцедес Бенц 280С с двойни фарове. В късния следобед се настани в хотел в старата част на Гданск. Срещу него, оттатък реката, бяха кейовете и сухите докове на корабостроителницата, разположена на остров Остров.
На другия ден изтичаше точно една седмица от уволнението на Ана Валентинович.
Таня стана рано, облече груб гащеризон, прекоси моста до острова, стигна портала на корабостроителницата преди изгрев и влезе вътре заедно с група млади работници.
В този ден имаше късмет.
Корабостроителницата беше покрита с новозалепени плакати с призиви да се върне работата на пани Аня. Около плакатите се събираха малки групички. Няколко души раздаваха листовки. Таня взе една и се залови да чете на полски.
Ана Валентинович се превърна в пречка, защото нейният пример мотивира останалите. Превърна се в пречка, защото защитаваше другите и умееше да организира колегите си работници. Властите винаги се стараят да изолират онези, които имат качества на водачи. Ако не се борим против това, няма да има кой да ни защитава, когато ни повишават нормативите, когато са застрашени здравето и безопасността или когато сме принудени да работим извънредно.
Таня беше поразена. Не ставаше въпрос за по-висока заплата или по-кратко работно време, а за правото на полските работници да се самоорганизират, независимо от комунистическата йерархия. Усещаше, че това е важно. Събитието запали вътре в нея пламъчето на надеждата.
Ставаше по-светло и Таня тръгна да обикаля корабостроителницата. Самите мащаби на предприятието бяха удивителни: хилядите работници, килотоните стомана, милионите нитове. Високите страни на полузавършените кораби се издигаха далеч над главата й и чудовищното им тегло се балансираше застрашително, обхванато от скелета като паяжина. Грамадни кранове свеждаха глави над всеки кораб като персийски маги около триножник със свещен огън.