Където и да минеше, работниците оставяха инструментите, за да четат листовката и да обсъждат случая.
Няколко души тръгнаха в шествие и Таня ги последва. Минаха из двора с импровизирани плакати, раздаваха листовки и призоваваха останалите да се присъединят към тях. Ставаха все повече и повече. Най-сетне стигнаха до главния портал, където съобщаваха на новодошлите работници, че са в стачка.
Затвориха портала, пуснаха сирената и развяха полското знаме от най-близката сграда.
После избраха стачен комитет.
По това време ги прекъснаха. Мъж в костюм се качи на един екскаватор и започна да вика на множеството. Таня не можа да разбере всичко, но явно той говореше против формирането на стачен комитет, а работниците го слушаха. Таня попита човека до себе си кой е това.
— Клеменс Гних, директорът на корабостроителницата. Не е лош.
Таня беше поразена. Колко слаби са хората!
Гних предлагаше преговори, ако преди това стачниците се върнат на работа. Според Таня това беше прозрачен номер. Много хора дюдюкаха и подиграваха Гних, ала други кимаха в знак на съгласие. Няколко души се отделиха от множеството и явно се отправиха към работните си места. Нима всичко щеше да свърши толкова бързо?
Тогава някой скочи на екскаватора и потупа директора по рамото. Беше нисък широкоплещест човек с големи мустаци. Таня не беше впечатлена от него, но хората го зачитаха и го аплодираха. Явно знаеха кой е.
— Помните ли ме? — викна той на директора достатъчно силно, та всички да го чуят. — Аз работих тук десет години, после ме уволнихте!
— Кой е това? — попита Таня съседа си.
— Лех Валенса. Той е само електротехник, но всички го знаят.
Директорът опита да спори с Валенса пред останалите, но дребният мъж с големите мустаци не му даде възможност.
— Обявявам окупационна стачка! — изрева той и тълпата извика в съгласие.
Директорът и Валенса слязоха от екскаватора. Валенса пое командването и явно всички приеха това, без да спорят. Когато нареди на шофьора на директора да иде с лимузината и да доведе Ана Валентинович, човекът го послуша, а още по-удивително беше, че директорът не възрази.
Валенса организира избора на стачен комитет. Лимузината се върна с Ана, която беше посрещната с бурни аплодисменти. Беше дребна жена с къса мъжка прическа. Имаше кръгли очила и носеше блуза с широки хоризонтални ивици.
Стачният комитет и директорът отидоха в центъра по здраве и безопасност, за да преговарят. Таня беше изкушена да опита да се вмъкне с тях, но реши да не насилва късмета си. Достатъчно беше, че мина през портала. Работниците посрещаха добре западните медии, но прескартата на Таня показваше, че е съветски репортер от ТАСС. А ако работниците узнаеха това, щяха да я изхвърлят.
Но явно преговарящите имаха микрофони на масата, понеже цялата дискусия се предаваше по високоговорители за множеството навън. Това се видя на Таня във висша степен демократично. Стачниците можеха веднага да изразят отношението си към казаното с дюдюкания или аплодисменти.
Разбра, че стачниците вече са добавили няколко искания към това за връщането на Ана, включително гаранция срещу ответни мерки. Изненадващо, искането, което директорът не можа да приеме, беше пред портала на фабриката да се издигне паметник на убитите от полицията работници по време на протестите срещу поскъпването на храните през 1970.
Таня се питаше дали и тази стачка няма да завърши с убийства. Станеше ли това, тя щеше да се озове на огневата линия. Таня го осъзна и изстина.
Гних обясни, че парцелът пред портала е предназначен за болница.
Стачниците отговориха, че предпочитат паметник.
Директорът предложи паметна плоча някъде другаде в корабостроителницата.
Стачниците отказаха.
Един работник с отвращение каза в микрофона:
— Пазарим се за загиналите герои като просяци под уличен фенер.
Хората отвън аплодираха.
Друг от преговарящите се обърна направо към множеството: „Искат ли те паметник?“
Хората изреваха в отговор.
Директорът се оттегли, за да се съветва с висшестоящите.
Пред портала вече имаше хиляди поддръжници. Хората събираха храна за стачниците. Малко полски семейства можеха да си позволят да отделят храна, но сега през портала се предаваха десетки чували за мъжете и жените вътре. Стачниците получиха обяд.