Кам сподави паниката си.
— Кажи ми какво стана.
— Утре няма да се връщам там. Няма да го понеса.
— Какъв е проблемът?
— Чувствам се като престъпница.
— Защо? Какво са направили?
Тя най-сетне го погледна.
— Ти вярваш ли, че само те използвам, за да ида в Америка?
— Не!
— Защо тогава ме питат това?
— Не знам.
— Въпросът има ли нещо общо с националната сигурност?
— Съвсем не.
— Обвиниха ме, че лъжа.
— А ти излъга ли?
Тя сви рамене.
— Не им казах всичко. Не съм монахиня. Имала съм любовници. Не споменах един-двама от тях, обаче твоето ужасно ЦРУ знаеше! Трябва да са ходили в старото ми училище!
— Знам, че си имала любовници. Аз също. — „Не много“, помисли Кам, но не го каза на глас. — Нямам нищо против.
— Накараха ме да се чувствам като проститутка.
— Съжалявам. Но наистина не е важно какво мислят за нас, стига да дадат уверение, че не си заплаха за сигурността.
— Ще ти разкажат много гадни неща за мен. Неща, които са им наприказвали хора, които ме мразят — ревниви момичета или момчета, на които съм отказала.
— Няма да им вярвам.
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
Тя седна в скута му.
— Съжалявам, че бях кисела.
— Прощавам ти.
— Обичам те, Кам.
— И аз те обичам.
— Вече се чувствам по-добре.
— Хубаво.
— Искаш ли да те накарам да се чувстваш по-добре?
От такива приказки устата на Кам пресъхна.
— Да, моля те.
— Добре — тя стана. — Просто легни и се отпусни, скъпи.
Дейв Уилямс отлетя за Варшава със съпругата си Бийп и сина си Джон Лий за сватбата на шурея си, Кам Дюър.
Джон Лий не можеше да чете, макар че беше умно осемгодишно момченце и ходеше в хубаво училище. Дейв и Бийп го бяха завели при специалист и узнаха, че синът им страда от едно доста разпространено състояние, наречено дислексия. Джон Лий щеше да се научи да чете, но щеше да му трябва специална помощ и много упорита работа. Дислексията се предаваше по наследство и засягаше повече момчетата, отколкото момичетата.
Тъкмо тогава Дейв разбра какъв е неговият проблем.
— В училище през цялото време вярвах, че съм тъп — обясни той на Бийп. Двамата бяха в чамовата кухня на Дейзи Фарм и току-що бяха сложили Джон Лий да спи. — Учителите така казваха. Родителите ми знаеха, че не съм тъп, затова прецениха, че съм мързелив.
— Ти не си мързелив — отвърна Бийп. — Ти си най-работливият човек, когото познавам.
— Нещо не ми беше наред, но не знаехме какво. Вече знаем.
— И ще можем да се погрижим Джон Лий да не страда като теб.
Отколешната борба на Дейв с писането и четенето намери обяснение.
Това не му тежеше от години, откак стана автор на песни, на които припяваха милиони. Въпреки това изпита огромно облекчение. Една загадка се разкри и се намери обяснение на един тежък недъг. И най-важното беше, че той знаеше какво да направи, та да не бъде засегнато следващото поколение.
— Знаеш ли какво друго има? — попита Бийп и наля чаша каберне совиньон от Дейзи Фарм.
— Аха — рече Дейв. — Най-вероятно е мой.
Бийп не беше сигурна дали баща на Джон Лий е Дейв или Вали. Докато момченцето растеше, променяше се и заприличваше все повече на Дейв, те не знаеха дали приликата е наследствена или придобита: жестове на ръцете, начин на изразяване, увлечения — всичко, което можеше да се научи от момче, обожаващо татко си.
— Не е окончателно — каза Бийп. — Но е силно доказателство.
— И без това не ни пука.
Те обаче се бяха зарекли да не споделят това съмнение с никого, включително със самия Джон Лий.
Сватбата на Кам се състоя в новопостроена католическа църква в градеца Отвоцк, близо до Варшава. Кам беше приел католицизма. Дейв не се съмняваше, че го е направил по напълно цинични съображения.
Булката беше в бялата рокля, с която се беше омъжила майка й. На поляците се налагаше да си доносват дрехите.
„Лидка е стройна и привлекателна“, рече си Дейв, „с дълги крака и хубав бюст, но нещо в устата й подсказва неумолимост“. Навярно я съдеше строго — вече петнадесет години беше рок звезда и гледаше цинично на момичетата. Неговият опит показваше, че са готови да преспят с даден мъж, за да спечелят нещо, по-често, отколкото повечето хора допускат.