Шумът до жилището й мина от блъскане в трошене. Като че някой опитваше да събори сградата с парен чук.
Таня наметна халат и отиде в антрето. Взе репортерската карта на ТАСС, която лежеше на масичката, ключовете за колата и малко дребни пари. Отвори вратата и погледна в коридора. Не се случваше нищо. Само още двама съседи надзъртаха тревожно.
Таня подпря отворената врата със стол и излезе. Шумът идеше от долния етаж. Погледна през перилата и видя група мъже в камуфлажните униформи на ЗОМО, печално известните паравоенни отряди на милицията. Те размахваха палки и чукове и разбиваха вратата на нейната приятелка Данута Горска.
— Какво правите? Какво става? — провикна се Таня.
Някои съседи също викаха и задаваха въпроси. Милиционерите не обръщаха внимание.
Вратата се отвори и на прага застана съпругът на Данута, уплашен очилат човек по пижама.
— Какво искате? — попита той. Отвътре се чу детски плач.
Милиционерите го избутаха и влязоха.
Таня тичешком слезе по стълбите.
— Не можете да правите това! — викна тя. — Трябва да се идентифицирате!
От жилището излязоха двама яки милиционери, които влачеха Данута. Гъстите й коси бяха разчорлени и тя беше облечена в нощница и бял бродиран халат.
Таня застана пред тях и препречи пътя им към стълбите. Вдигна репортерската си карта.
— Аз съм съветски репортер!
— Тогава се разкарай от тук — отвърна единият. Замахна към нея с бухалката, която държеше в лявата си ръка. Ударът не беше премерен, понеже онзи се мъчеше да удържи борбената Данута, ала железният прът удари Таня в лицето. Причерня й от болка и отстъпи. Двамата милиционери минаха край нея и повлякоха Данута по стълбите.
Дясното око на Таня беше пълно с кръв, но с лявото виждаше. От жилището излезе трети милиционер, който носеше пишеща машина и телефонен секретар.
Мъжът на Данута пак излезе с дете на ръце.
— Къде я водите? — попита той. Онези не отговориха.
— Ей сега ще се свържа с армията и ще разбера — каза му Таня. Притисна с ръка нараненото си лице и се качи обратно горе.
Погледна се в огледалото в антрето. Имаше рана на челото, а бузата й беше червена и вече отичаше, но тя прецени, че няма счупени кости.
Вдигна телефона да се обади на Стас.
Телефонът не работеше.
Включи телевизора и радиото. Екранът беше празен, а радиото мълчеше.
Значи не ставаше въпрос само за Данута.
Една съседка влезе след нея в апартамента й.
— Нека повикам лекар — каза жената.
— Нямам време — отговори Таня. Влезе в банята, натопи кърпа на чешмата и предпазливо изми лицето си. После се върна в спалнята и набързо се облече във ватирано бельо, джинси, дебел пуловер и тежко палто, подплатено с кожа.
Изтича по стълбите и влезе в колата. Пак валеше сняг, но главните улици бяха почистени. Таня скоро видя причината за това. Танковете и военните камиони бяха навсякъде. С все по-силно чувство за обреченост Таня разбра, че арестът на Данута е само малка част от нещо страшно и огромно.
Ала войските, от които гъмжеше центърът на Варшава, не бяха съветски. Не беше като в Прага през шестдесет и осма. Машините имаха полска армейска маркировка, а войниците носеха полски униформи. Поляците бяха нахлули в собствената си столица.
Блокираха пътищата, но бяха започнали току-що и още беше възможно да се заобиколят блокадите. Таня подкара Мерцедеса бързо и като рискуваше на заледените завои се насочи към улица „Ян Олбрахт“ в западната част на града. Паркира пред блока на Стас. Знаеше адреса, но никога не беше идвала тук. Стас все казваше, че жилището му е като казарма.
Изтича вътре. Отне й няколко минути да намери апартамента. Заблъска по вратата с надеждата той да си е у дома, макар да се боеше от много по-вероятното — че е някъде по улиците с войската.
Вратата отвори една жена.
Таня потресено мълчеше. Да не би Стас да имаше и друга приятелка?
Жената беше руса и хубава, облечена в розова найлонова нощница. Тя втрещено погледна лицето на Таня.
— Ранена сте!
В коридора зад нея Таня видя малка червена триколка. Жената не беше приятелка на Стас. Тя му беше съпруга и двамата имаха дете.
Вината я жегна като ток. През цялото време тя беше отнемала Стас от семейството му. А той я беше лъгал.
С усилие върна мислите си към сегашното извънредно положение.