— Трябва да говоря с полковник Павлак. Спешно е.
Жената чу руския акцент и поведението й се промени на мига. Тя ядно изгледа Таня и рече:
— А, значи ти си руската курва.
Явно Стас не беше успял да опази любовната си афера в пълна тайна от своята съпруга. Таня искаше да обясни, че не е знаела, че той е женен, но не беше сега моментът.
— Няма време за това! — отчаяно каза тя. — Превземат града! Къде е той?
— Няма го.
— Ще ми помогнете ли да го намеря?
— Не. Сега се разкарай и дано пукнеш — жената затръшна вратата.
— Мамка му — рече Таня.
Стоеше пред вратата. Бузата я болеше и тя я докосна. Явно отичаше. Не знаеше къде да иде.
Другият човек, който може би знаеше какво става, беше Кам Дюър. Навярно не можеше да му се обади — предполагаше, че всички цивилни телефони в града са прекъснати. Кам обаче може и да беше отишъл в американското посолство.
Изтича навън, скочи в колата и се отправи към южната част на града. Мина през покрайнините, за да избегне центъра, където улиците щяха да са блокирани.
И така, Стас беше женен. Мамил беше и двете жени. „Умел лъжец е“, горчиво си каза Таня. „Сигурно е и добър шпионин“. Толкова беше гневна, че й идеше да се откаже от мъжете. Проклетници. Всичките бяха еднакви.
Видя група войници, които лепяха плакат на един стълб. Спря да погледне, но не рискува да излезе от колата. Беше декрет, издаден от нещо, което се наричаше Военен съвет за национално спасение. Нямаше такова нещо: съветът беше измислен току-що, несъмнено от Ярузелски. Таня четеше в ужас. В сила влизаше военно положение. Гражданските права бяха отнети, границите бяха затворени, пътуването между градовете беше забранено, всички публични събирания бяха забранени, имаше вечерен час от десет вечерта до шест сутринта и въоръжените сили бяха овластени да използват принуда, за да възстановят реда и закона.
Това беше затварянето. И то беше внимателно планирано — този плакат беше предварително отпечатан. Планът беше проведен безмилостно ефикасно. Имаше ли някаква надежда?
Таня отново подкара. В една тъмна уличка двама от ЗОМО излязоха в светлината на двойните фарове на колата й и единият вдигна ръка да я спре. В този миг болка прониза лицето й и Таня взе мигновено решение. Натисна докрай педала на газта. Поблагодари на звездите за мощния немски двигател, когато колата излетя напред и уплаши милиционерите, които отскочиха встрани. Гумите изсвириха на завоя и Таня изчезна от погледите им, преди да успеят да извадят оръжията си.
След няколко минути спря пред бялата мраморна сграда на посолството. Всички лампи светеха — и тук опитваха да разберат какво става. Таня изскочи от колата и изтича при морския пехотинец на входа.
— Имам важна информация за Кам Дюър — каза тя на английски.
Войникът посочи зад гърба й.
— Онова там трябва да е той.
Таня се обърна и видя, че спира един зелен Полски Фиат. Кам беше зад волана. Таня притича до колата и Кам свали прозореца. Както винаги, заговори я на руски.
— Боже мой. Какво сте направили с лицето си?
— Имах разговор със ЗОМО. Знаете ли какво става?
— Правителството е арестувало почти всички водачи и организатори на Солидарност — с хиляди — мрачно каза Кам. — Всички телефонни линии са прекъснати. Има масивни блокади на всички главни пътища в страната.
— Но аз не виждам никакви руснаци!
— Не. Поляците сами го направиха.
— Американското правителство знаеше ли, че това ще се случи? Стас каза ли ви?
Кам не отговори.
Таня прие това за потвърждение.
— Не може ли Рейгън да направи нещо, за да го спре?
Кам изглеждаше объркан и разочарован като нея самата.
— Мислех си, че може — каза той.
Таня чу как гласът й се извисява до безпомощен писък.
— Защо тогава не го направи, за Бога?
— Не знам. Просто не знам.
Когато Таня се прибра в Москва, в дома на майка й я очакваше букет от Василий. Откъде беше намерил рози в Москва през януари?
Цветята бяха светло петно в пустиня. Таня беше понесла два удара: Стас я беше измамил, а генерал Ярузелски беше предал полския народ. Стас се оказа не по-добър от Пас Олива и сега Таня трябваше да се пита какво не е наред със способността й да преценява. Може би грешеше и за комунизма. Открай време вярваше, че комунизмът не може да трае вечно. Беше ученичка през петдесет и шеста, когато унгарското народно въстание беше смазано. Дванадесет години по-късно същото се случи с Пражката пролет, а след още тринадесет и Солидарност пое по същия път. Може би комунизмът наистина беше бъдещето, както дядо Григорий вярваше до смъртта си. А ако беше така, животът на племенниците й, децата на Димка, Гриша и Катя, щеше да бъде мрачен.