Въпреки това Таня не хранеше надежда. Ако поляците въстанеха отново, отново щяха да ги смажат. Василий беше по-оптимистично настроен.
— За малко да успеят. За половин век никой не е бил толкова близо до разгрома на комунизма.
„Като едно време е“, помисли Таня. Чувстваше се уютно, а шампанското я отпускаше. През шестдесетте, преди ареста на Василий, двамата често седяха така, разговаряха и спореха за политика, литература и изкуство.
Каза му за обаждането на Михаил Горбачов.
— Особняк е — каза Василий. — Често го виждаме в Министерството на земеделието. Той е човек на Юрий Андропов и е твърд комунист. Жена му е още по-зле. И все пак Горбачов подкрепя реформаторските идеи винаги, когато може да го направи, без да ядоса началството.
— Брат ми има високо мнение за него.
— Когато Брежнев умре — което, дай Боже, да не е много далеч — Андропов ще иска да поеме кормилото и Горбачов ще го подкрепи. Ако Андропов не успее, и с двамата е свършено. Ще ги пратят в провинцията. Но ако Андропов успее, Горбачов го чака светло бъдеще.
— Във всяка друга страна Горбачов — на петдесет, е на съвсем подходяща възраст за водач. Тук обаче е твърде млад.
— Кремъл е гериатрично отделение.
Василий поднесе борш.
— Вкусно е — каза Таня. Не се удържа да попита — Кой го сготви?
— Аз, разбира се. Кой друг?
— Не знам. Имаш ли прислужница?
— Една бабушка идва да чисти и да ми глади ризите.
— Значи някоя от приятелките ти?
— В момента нямам приятелка.
Таня се заинтригува. Спомни си последния им разговор, преди да замине за Варшава. Василий твърдеше, че се е променил и е съзрял. Тя му отговори, че трябва не само да го каже, но и да го докаже. Сигурна беше, че това е просто поредната част от разговора, която цели да я вкара в леглото. Възможно ли беше да бърка? Съмняваше се.
След като се нахраниха, Таня го попита какво мисли за приходите от авторските права, които се трупаха в Лондон.
— Би трябвало ти да вземеш парите — каза Василий.
— Не говори глупости. Ти написа книгите.
— Имах малко за губене — вече бях в Сибир. Нямаше какво толкова да ми направят, освен да ме убият, а за мен смъртта щеше да е облекчение. Но ти рискува всичко — кариерата, свободата и живота си. Ти заслужаваш парите повече от мен.
— Е, не бих ги взела, дори и да можеше да ми ги дадеш.
— Значи сигурно ще си стоят там, докато умра.
— Не се ли изкушаваш да избягаш на Запад?
— Не.
— Звучиш убеден.
— Убеден съм.
— Защо? Ще си свободен да правиш каквото искаш през цялото време. Без повече радиопиеси.
— Не бих заминал… освен ако и ти не заминеш.
— Не говориш сериозно.
Василий сви рамене.
— Не очаквам да ми повярваш. И защо да ми вярваш? Но ти си най-важният човек в живота ми. Дойде в Сибир да ме намериш — никой друг не го направи. Опита да ме освободиш. Изнесе тайно работите ми на Запад. В продължение на двадесет години ти си най-добрият приятел, когото човек може да има.
Таня се развълнува. Никога не беше гледала така на нещата.
— Благодаря ти, че го казваш.
— Това е самата истина. Няма да си тръгна — отговори той. После додаде: — Освен, разбира се, ако и ти не дойдеш с мен.
Тя се вторачи в него. Предложението му сериозно ли беше? Боеше се да попита. Погледна през прозореца към снежинките, които се въртяха в светлината на уличните лампи.
— Двадесет години, а никога дори не сме се целунали — каза Василий.
— Вярно.
— А ти продължаваш да ме мислиш за безсърдечен Казанова.
Всъщност тя вече не знаеше какво да мисли. Променил ли се беше?
Променят ли се хората въобще?
— След цялото това време ще е срамота да разваляме традицията — каза тя.
— Но го искам с цялото си сърце.
Таня смени темата.
— Ако имаш възможност, би ли заминал на Запад?
— С теб — да. Иначе не.
— Открай време искам да направя Съветския съюз по-добро място, а не да го напускам. Но след разгрома на Солидарност ми е трудно да вярвам в по-доброто бъдеще. Комунизмът може да изтрае хиляда години.