На другия ден Димка отиде в залата на Президиума за заседанието на Политбюро. На вратата го пресрещна Наталия, която беше пристигнала по-рано. Изглеждаше смазана. Държеше отворената папка с речта на Андропов.
— Не са го включили! — каза тя. — Не са включили последния параграф!
Димка тежко седна.
— Никога не съм допускал, че Черненко ще посмее — отвърна той.
Осъзнаваше, че не могат да направят нищо. Андропов беше в болница. Ако можеше да нахълта в залата и да се разкрещи по всички, властта му щеше да се затвърди отново; но не можеше. Черненко правилно беше преценил слабостта му.
— Победиха, нали? — попита Наталия.
— Да. Ерата на Застоя започва отново.
Част девета
Бомба
1984–1987
55.
Джордж Джейкс отиде на откриването на изложба на афроамериканско изкуство в центъра на Вашингтон. Не се интересуваше много от изкуството, но като черен конгресмен трябваше да подкрепя такива работи. Но преобладаващата част от работата му като конгресмен беше по-важна.
Президентът Рейгън беше увеличил значително правителствените военни разходи, ала кой щеше да плаща? Не и богатите, които бяха получили съществено намаляване на данъците.
Имаше един виц, който Джордж често разказваше. Някакъв репортер попитал Рейгън как ще успее едновременно да намали данъците и да увеличи разходите. „С двойно счетоводство“, отговорил Рейгън.
А всъщност замисълът на Рейгън беше да отреже социалното и здравното осигуряване. Постигнеше ли своето, безработните мъже и майките на социални помощи щяха да финансират бума на военната промишленост. Самата идея довеждаше Джордж до дива ярост. Но Джордж и някои други конгресмени се бореха да предотвратят това и засега успяваха.
Крайният резултат беше ръст на държавните заеми. Рейгън беше увеличил дефицита. За всички лъскави нови оръжия на Пентагона щяха да плащат бъдещите поколения.
Джордж взе от подноса на един келнер чаша бяло вино и огледа експонатите, после поговори малко с някакъв репортер. Нямаше много време. Тази вечер Верина трябваше да иде на политическа вечеря в „Джорджтаун“, затова Джордж щеше да гледа сина им Джак, който вече беше на четири. Имаха бавачка — налагаше се заради ангажиращата работа и на двамата — но единият винаги беше в готовност, в случай че тя не се появи.
Остави виното, без да го опита. Безплатното вино никога не си заслужаваше пиенето. Облече палтото и излезе. Завалял беше студен дъжд и той вдигна каталога на изложбата над главата си, докато тичаше към колата. Елегантният стар Мерцедес отдавна го нямаше — един политик трябваше да кара американска кола. Сега Джордж имаше сребрист Линкълн Таун Кар.
Влезе, пусна чистачките и се отправи към „Принц Джордж Каунти“. Прекоси моста на улица „Саут Капитол“ и тръгна по източната магистрала Сютланд. Изруга при вида на натоварения трафик. Щеше да закъснее.
Когато се прибра, червеният Ягуар на Верина беше готов за тръгване на алеята. Колата беше подарък от баща й за нейния четиридесети рожден ден. Джордж паркира и влезе в къщата. Носеше куфарче с документи — работата му за вечерта.
Верина беше в антрето. Изглеждаше разкошно в черната коктейлна рокля и с лачените високи обувки. Фучеше от бяс.
— Закъсня! — викна тя.
— Наистина съжалявам. Днес движението по Сютланд е пълна лудница.
— Тази вечеря е наистина важна за мен. Ще присъстват трима от кабинета на Рейгън, а аз ще закъснея!
Джордж разбираше раздразнението й. Верина беше лобист и възможността за светски срещи с влиятелни хора беше безценна за нея.
— Е, вече съм тук — каза той.
— Аз да не съм прислужницата? Когато имаме уговорка, трябва да я спазваш!
Тирадата не беше необичайна. Верина често се гневеше и крещеше по него. Той винаги се стараеше да го приема спокойно.
— Бавачката Тифани тук ли е?
— Не, не е. Разболя се и се прибра у дома, затова трябваше да те чакам.
— Къде е Джак?
— Гледа телевизия в детската.
— Добре. Отивам при него. Можеш да тръгваш.
Верина издаде някакъв гневен звук и излезе ядосана.
Джордж малко завиждаше на сътрапезника й, който и да беше той. Верина си оставаше най-сексапилната жена, която беше виждал. Ала вече знаеше, че му е било по-добре като неин далечен любовник, какъвто беше в продължение на петнадесет години, отколкото като неин съпруг. Навремето се любеха повече през един уикенд, отколкото сега за цял месец. След като се ожениха, честите и люти кавги, обикновено за гледането на детето, тровеха любовта им като процеждащ се витриол. Живееха заедно, грижеха се за сина си и гонеха кариера. Обичаха ли се? Джордж вече не знаеше.