Отиде в детската стая. Джак седеше на дивана пред телевизора.
Момченцето беше голямата утеха на Джордж. Седна и го прегърна през раменцата. Джак се сгуши.
Филмчето беше за група гимназисти, които преживяваха някакво приключение.
— Какво гледаш? — попита Джордж.
— Момчетата чудо. Страхотно е.
— За какво се разказва?
— Ловят престъпници с компютрите си.
Джордж забеляза, че едно от децата генийчета е черно. Как се мени светът, рече си той.
— Наистина имаме късмет, че ни поканиха на тази вечеря — обясни Кам Дюър на жена си Лидка, докато таксито им спираше пред разкошна къща на улица „Р“, близо до Джорджтаунската библиотека. — Искам и двамата да създадем добро впечатление.
— Ти си важна клечка в тайната полиция — каза тя високомерно. — Мисля, че те трябва да впечатлят теб.
Лидка не разбираше как работи Америка.
— ЦРУ не е тайна полиция. И по стандартите на тези хора аз не съм особено важен.
Все пак, Кам не беше точно никой. Заради опита си в Белия дом, сега той беше свръзката на ЦРУ с администрацията на Рейгън. Тази работа го вълнуваше.
Превъзмогнал беше разочарованието си от провала на Рейгън в Полша. Отдаде го на липса на опит. Рейгън заемаше президентския пост от по-малко от година, когато Солидарност беше смазана.
Едно гласче му повтаряше като адвокат на дявола, че президентът трябва да е достатъчно умен и компетентен, за да може да взема твърди решения още със заемането на поста. Спомни си как Никсън казваше: „Рейгън е хубав човек, но не знае какво, за Бога, става във външната политика“.
Но най-важното беше, че сърцето на Рейгън беше на място. Той беше пламенен антикомунист.
— Пък и дядо ти е бил сенатор! — додаде Лидка.
И това нямаше голямо значение. Гас Дюър вече беше над деветдесетгодишен. След смъртта на баба той се премести от Бъфало в Сан Франциско, за да е по-близо до Уди, Бийп и правнука си Джон Лий. Отдавна се беше оттеглил от политиката. Пък и той беше от Демократическата партия и по Рейгъновите стандарти беше краен либерал.
Кам и Лидка се качиха по ниските стълби до червената тухлена къща, която приличаше на малко френско шато с капандурите на покрива и белия каменен вход с гръцки фронтон. Това беше домът на Франк и Марибел Линдеман, щедри дарители на Рейгъновата предизборна кампания, спестили милиони долари от неговите данъчни облекчения. Марибел беше една от няколкото дами, които господстваха във вашингтонския светски живот. Тя забавляваше хората, които управляваха Америка. Затова Кам се радваше, че е тук.
Макар Линдеманови да бяха републиканци, вечерите на Марибел бяха двупартийни събития и Кам очакваше днес високопоставени гости и от двете страни.
Икономът взе връхните им дрехи. Лидка огледа просторното фоайе.
— Защо държат тези ужасни картини? — попита тя.
— Нарича се Западно изкуство. Това е Ремингтън, много е ценен.
— Ако имах всичките тези пари, нямаше да купувам картини с каубои и индианци.
— Така те искат да кажат нещо. Не е задължително импресионистите да са най-добрите художници. Американските художници са не по-лоши.
— Не, не са. Всеки го знае.
— Въпрос на мнение.
Лидка сви рамене: поредната мистерия на американския живот.
Икономът ги въведе в просторен салон. Изглеждаше като от осемнадесети век с килим с китайски дракон и множество резбовани столове с жълта копринена тапицерия. Кам забеляза, че те са първите гости. След миг през друга врата влезе Марибел. Тя беше стройна жена с буйни червени коси. Това може да беше, а може и да не беше естественият им цвят. Имаше колие от нещо, което се стори на Кам необикновено големи диаманти.
— Колко мило от ваша страна, че подранихте! — каза тя.
Кам знаеше, че това е укор, но Лидка нямаше представа.
— Нямах търпение да видя прекрасната ви къща — изгука тя.