— Искаш ли да те откарам?
— Би било прекрасно.
Влязоха в нейния Ягуар.
Верина си събу обувките с високи токчета и му ги подаде.
— Остави ги на пода откъм твоята страна, ако обичаш.
Шофираше по чорапи. Джаспър усети възбуда. Открай време намираше Верина смайващо съблазнителна. Наблюдаваше я, докато тя се включи в среднощното движение и ускори. Беше добър шофьор, макар и малко бърза — никаква изненада.
— Не вярвам на много хора — рече той. — Аз съм една от най-известните личности в Америка, а сега се чувствам по-самотен от всякога. Но на теб ти вярвам.
— И аз на теб. Още от онзи ужасен ден в Мемфис. Никога не съм се чувствала така страшно уязвима, както в мига, когато чух изстрела. Ти предпази главата ми с ръце. Човек не забравя такова нещо.
— Ще ми се да те бях открил преди Джордж.
Тя му хвърли един поглед и се усмихна.
Джаспър не знаеше какво значи това.
Стигнаха до дома му и Верина спря от лявата страна на еднопосочната улица.
— Благодаря, че ме докара — каза Джаспър и излезе. Наведе се, вдигна обувките й и ги остави на седалката. — Страхотни обувки — отсъди той и затвори вратата.
Заобиколи колата откъм тротоара и застана до нейния прозорец. Тя свали стъклото.
— Забравих да те целуна за лека нощ — рече Джаспър. Приведе се в колата и целуна Верина по устните. Тя отвори уста. Целувката им на мига стана страстна. Верина се пресегна и придърпа главата му. Целуваха се с трескаво желание. Джаспър се протегна в колата и плъзна длан под роклята й, докато докосна покрития с памучната тъкан на бельото триъгълник между краката й. Тя простена и надигна хълбоците си.
Останал без дъх, Джаспър спря да я целува.
— Ела вътре.
— Не — тя отмести ръката му от слабините си.
— Да се срещнем утре.
Верина не отговори, а избута главата и раменете му вън от колата.
— Да се срещнем утре? — повтори той.
Верина бутна лоста на скоростите.
— Обади ми се — каза тя. После натисна педала и колата потегли с рев.
Джордж Джейкс не знаеше да вярва ли на предаването на Джаспър Мъри. Дори на него му се струваше невероятно президентът Рейгън да подкрепя правителство, което е избило хиляди свои сънародници. А след четири седмици вестник Ню Йорк Таймс сензационно разкри, че водачът на салвадорския ескадрон на смъртта, полковник Николас Каранса, е агент на ЦРУ и получава по деветдесет хиляди долара годишно от американските данъкоплатци.
Избирателите бяха разгневени. Мислеха, че след „Уотъргейт“ ЦРУ е вкарано в ред. Но явно Управлението беше извън контрол и плащаше на едно чудовище да извършва масови убийства.
В кабинета си у дома Джордж довърши документите, които беше донесъл в куфарчето няколко минути преди десет вечерта. Затвори писалката, но поседя още малко, потънал в мисли.
Никой в Комисията по разузнаването в Конгреса не знаеше за полковник Каранса. Същото важеше и за съответната сенатска комисия. Всички се изложиха. Предполагаше се, че упражняват надзор над ЦРУ. Хората смятаха, че тази бъркотия е по тяхна вина. Ала какво можеха да направят двете комисии, ако шпионите ги лъжеха?
Джордж въздъхна и се изправи. Излезе от кабинета, угаси и пристъпи в стаята на Джак. Детето спеше дълбоко. Като виждаше детето си така, в покой, Джордж имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне. Нежната кожа на Джак беше изненадващо тъмна, като на Джаки, макар че едната му баба и единият му дядо бяха бели. По-светлокожите хора все още бяха фаворизирани в афроамериканската общност, въпреки всички приказки, че черното е красиво. Но за Джордж Джак беше красив. Главицата му лежеше върху плюшеното мече под малко неудобен ъгъл. Джордж плъзна длан под главата на детето и усети нежните му къдрици, досущ като неговите собствени. Леко я повдигна, внимателно измъкна мечето и я положи обратно на възглавницата. Джак продължи да спи, без да усети.
Джордж отиде в кухнята, наля си чаша мляко и я отнесе в спалнята. Верина беше вече по нощница в леглото. До нея имаше куп списания и тя едновременно четеше и гледаше телевизия. Джордж изпи млякото и отиде в банята да си измие зъбите.
Двамата като че се разбираха малко по-добре. Напоследък рядко се любеха, но Верина беше по-спокойна. Всъщност вече от около месец не беше избухвала. Работеше много, често до късно вечер — може би беше по-щастлива, когато работата й биваше по-тежка.