— Трябва да ти кажа нещо много трудно — рече той.
— Какво е станало с ръката ти? — попита Джордж. — Цялата е червена и надута.
— Ударих я в нещо. Трябва да ме чуеш.
— Окей.
Трудно щеше да е за едно четиригодишно дете.
— Знаеш, че аз винаги ще те обичам — подхвана той. — Както баба Джаки обича мен, нищо че вече не съм малко момченце.
— Баба ще дойде ли днес?
— Може би утре.
— Тя носи сладки.
— Слушай. Понякога майките и татковците престават да се обичат. Знаеш ли това?
— Аха. Таткото на Пийт Робинс вече не обича майка му — гласът на Джак стана сериозен. — Те са разведени.
— Радвам се, че разбираш това, защото мама и аз не се обичаме повече. Джордж наблюдаваше личицето на Джак в опит да види разбрал ли е.
Джак изглеждаше слисан, все едно се случваше нещо явно невъзможно. От изражението му сърцето на Джордж се късаше. „Как мога да причинявам нещо толкова жестоко на онзи, когото обичам най-много на света“, запита се той.
„Как стигнах дотук?“
— Знаеш, че спя в стаята за гости.
— Аха.
Тук идваше трудната част.
— Е, довечера ще спя в къщата на баба Джаки.
— Защо?
— Защото мама и аз вече не се обичаме.
— Добре тогава, ще се видим утре.
— Отсега нататък ще спя много у баба.
Джак започваше да разбира, че това ще го засегне.
— А ще четеш ли моята приказка за лека нощ?
— Всяка вечер, стига да искаш — Джордж се закле да спази това обещание.
Джак все още разсъждаваше върху последиците.
— А ще ми топлиш ли млякото за закуска?
— Понякога. Друг път ще го прави мама. Или бавачката Тифани.
Джак умееше да разпознава уклончивите отговори.
— Не знам — рече той. — Мисля, че е по-добре да не спиш у баба.
Смелостта на Джордж се изчерпа.
— Е, ще видим. Ей, какво ще кажеш да хапнем сладолед?
— Аха!
Това беше най-лошият ден в живота на Джордж.
Докато шофираше от Капитолия към дома си в „Принц Джордж Каунти“ Джордж размишляваше за заложниците. Тази година в Ливан бяха отвлечени четирима американци и един французин. Един от американците беше освободен, но останалите чезнеха в някакъв затвор, освен ако не бяха вече мъртви. Джордж знаеше, че един от тях е шеф на резидентурата на ЦРУ в Бейрут.
Похитителите почти сигурно бяха от войнствената мюсюлманска групировка Хизбулла, Партията на Бога, основана в отговор на израелското нахлуване в Ливан през 1982. Финансираха се от Иран и се обучаваха от Иранската революционна гвардия. Съединените щати смятаха Хизбулла за инструмент на иранското правителство и класифицираха Иран като покровител на тероризма, следователно — страна, на която не беше позволено да купува оръжия. За Джордж това беше иронично, понеже президентът Рейгън покровителстваше тероризма в Никарагуа, като финансираше тамошните Контри, жестока антиправителствена групировка, която извършваше убийства и отвличания.
Въпреки това Джордж се ядосваше на ставащото в Ливан. Искаше да прати морската пехота в Бейрут с цялата й мощ. Хората трябваше да научат цената на отвличането на американски граждани.
Желанието му беше силно, но знаеше, че това е детинска реакция. Точно както израелската инвазия предизвика създаването на Хизбулла, така мощно американско нападение срещу Хизбулла щеше да породи още тероризъм. Още едно поколение младежи в Близкия Изток щеше да израсне под клетва за отмъщение на Америка, Големия Сатана. Джордж и всички мислещи хора си даваха сметка — след като страстите им се поохладяха — че отмъщението щеше да предизвика онова, което цели да премахне. Единственият отговор беше да се прекъсне веригата.
А това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи.
Освен това, Джордж беше наясно, че той самият се е провалил в това изпитание. Ударил беше Джаспър Мъри. Джаспър не беше мекушав, но разумно беше устоял на изкушението да отвърне на удара. В резултат щетите бяха ограничени — и заслугата за това не беше на Джордж.
Той отново живееше с майка си, и то на четиридесет и осем годишна възраст! Верина още беше в семейния им дом заедно с малкия Джак. Джордж предполагаше, че и Джаспър преспива там, но не знаеше със сигурност. Бореше се да намери как да живее с развода си също като милиони други мъже и жени.
Беше петък вечер и той насочи мислите си към почивните дни. Шофираше към къщата на Верина. Двамата бяха установили рутина. В петък вечер Джордж вземаше Джак и го завеждаше в къщата на баба Джаки за уикенда, после го връщаше у дома в понеделник сутринта. Не така искаше да отгледа детето си, но това беше най-доброто, което успяваше да постигне.