— Божичко — рече Джордж. — Звучи ми като решение на проблема.
— Джаки, това би било чудесно! — додаде Верина.
— Не ми благодари, миличка. Просто проявявам егоизъм. Така ще мога да виждам внука си по-често.
— Мамо, сигурна ли си, че работата няма да ти дойде много? — попита Джордж.
Джаки изсумтя презрително.
— Кога за последен път някаква работа е била прекалено много за мен?
Джордж се усмихна.
— Май никога.
И така нещата се уредиха.
56.
По страните на Ребека се стичаха студени сълзи.
Беше октомври и режещият вятър от Северно море вееше над гробището Олсдорф в Хамбург. Това гробище беше едно от най-големите в света, хиляда акра тъга и печал. Имаше паметник на жертвите на нацизма, оградена със стена горичка в памет на борците от Съпротивата и масов гроб за тридесет и осемте хиляди хамбургски мъже, жени и деца, убити за десет дни по време на Операция Гомор, съюзническите бомбардировки през лятото на 1943.
Нямаше обособено място за жертвите на Стената.
Ребека приклекна и събра мъртвите листа от гроба на съпруга си. После остави на земята една червена роза.
Застана неподвижно. Гледаше надгробния камък и си спомняше своя мъж.
Бернд беше починал преди година. Доживя до шестдесет и две, което беше доста за мъж със счупен гръбнак. Накрая бъбреците отказаха, често срещана причина за смърт в такива случаи.
Ребека се замисли за живота му. Той беше дамгосан от Стената и от раняването при опита да избяга от Източна Германия, но въпреки това Бернд живя добре. Беше добър учител, може би прекрасен. Изправи се срещу тиранията на източногерманския комунизъм и избяга на свобода. Първият му брак беше завършил с развод, но двамата с Ребека се обичаха страстно в продължение на двадесет години.
Не й беше нужно да идва тук, за да си го спомня. Мислеше за него всеки ден. Смъртта му беше като ампутация: тя непрестанно се изненадваше, че го няма. Сама в апартамента, който споделяха толкова време, Ребека често говореше на Бернд, разказваше му как е минал денят й, коментираше новините, казваше как се чувства — гладна, уморена или неспокойна. Не беше променяла жилището и въжетата и дръжките, с чиято помощ той се придвижваше, още си стояха. Количката му още стоеше до леглото, в готовност той да седне и да се примъкне в нея. Докато мастурбираше, Ребека си представяше как той лежи до нея и я прегръща с една ръка, тялото му я топли, а устните му са върху нейните.
За щастие, работата й винаги беше обсебваща и трудна. Сега Ребека беше заместник-министър в Министерството на външните работи в западногерманското правителство. Понеже говореше руски и беше живяла в Източна Германия, тя се занимаваше с Източна Европа. Нямаше много свободно време.
Трагичното беше, че обединението на Германия изглеждаше все по-далечно. Консервативният източногермански ръководител Ерих Хонекер изглеждаше непоклатим. Все още убиваха хората, които опитваха да избягат през Стената. А в Съветския съюз смъртта на Андропов просто доведе на власт поредния болен седемдесетгодишен човек, Константин Черненко. От Берлин до Владивосток съветската империя беше едно блато. Гражданите се бореха и често се давеха, ала никога не напредваха.
Ребека забеляза, че мислите й са се отвлекли от Бернд. Време беше да си върви.
— Сбогом, любов моя — нежно каза тя и се отдалечи от гроба.
Придърпа дебелото палто и скръсти ръце, докато прекосяваше студеното гробище. С благодарност влезе в колата и запали двигателя. Все още караше пригодения за инвалидната количка ван. Време беше да го замени с нормална кола.
Потегли към дома си. Пред жилищната сграда беше паркиран блестящ черен Мерцедес С500, а до него стоеше шофьор с фуражка. Ребека се поободри. Както очакваше, Вали си беше отворил със своя ключ. Седеше до кухненската маса, радиото свиреше, а той потропваше с крак в такт с една популярна песен. На масата лежеше екземпляр от най-новия албум на Плъм Нели — „Тълкуване на сънищата“.
— Радвам се, че те хванах — каза Вали. — На път съм за летището. Заминавам за Сан Франциско.
Той стана и я целуна.
След две години щеше да навърши четиридесет и изглеждаше прекрасно. Продължаваше да пуши, но не докосваше наркотици и алкохол. Облечен беше в жълтеникаво кожено яке върху джинсова риза. Трябва някое момиче да го грабне, помисли Ребека. Ала, макар и да имаше приятелки, Вали явно не бързаше да уседне.