Когато го целуна, Ребека докосна ръката му и забеляза, че кожата на якето е мека като коприна. Навярно струваше цяло състояние.
— Та вие току-що завършихте албума — възкликна тя.
— Ще правим турне в Щатите. Заминавам за Дейзи Фарм за три седмици репетиции. Започваме във Филаделфия след месец.
— Предай на момчетата, че ги обичам.
— Дадено.
— Мина доста време от последното ви турне.
— Три години. Затова са и дългите репетиции. Но сега концертите се правят на стадиони. Не е като Ол-стар Туринг Бийт Ривю с дванадесет групи, които свирят по две-три парчета пред две хиляди души в зала или салон. Сега е само петдесет хиляди души и ние.
— Ще свирите ли в Европа?
— Да, но датите още не са фиксирани.
— В Германия?
— Почти сигурно.
— Съобщи ми.
— Разбира се. Може да успея да ти уредя безплатен билет.
Ребека се разсмя. Понеже беше сестра на Вали, с нея се държаха като с кралска особа винаги, когато отидеше зад кулисите при концерт на Плъм Нели. В интервютата си момчетата от групата често говореха за ранните изпълнения в Хамбург и разказваха как сестрата на Вали ги нахранила с единственото свястно ядене за цяла седмица. Тя беше прочута с това в света на рокендрола.
— Пожелавам ти турнето ви да е страхотно.
— Ще летиш за Будапеща, нали?
— Да, за търговска конференция.
— Там ще има ли източногерманци?
— Да, защо?
— Мислиш ли, че някой от тях ще може да отнесе албума на Алис?
Ребека се свъси.
— Не знам. Отношенията ми с източногерманските политици не са топли. Те мислят, че съм лакей на капиталистите империалисти, а аз мисля, че те са неизбрани разбойници, които управляват чрез терор и държат народа си в затвор.
— Значи, нямате много общо — рече с усмивка Вали.
— Нямаме. Но ще опитам.
— Благодаря ти — каза той и й подаде албума.
Ребека погледна снимката на обложката — четирима мъже на средна възраст с дълги коси и облечени в джинси. Бъз, похотливият басист, беше надебелял. Барабанистът гей, Лу, оплешивяваше. Косите на Дейв, водача на бандата, леко сивееха. Всички те бяха установени, успели и богати. Ребека помнеше гладните хлапаци, които бяха дошли в този апартамент: мършави, мърляви, шеговити, чаровни и пълни с надежди и мечти.
— Добре се справихте — каза тя.
— Аха. Добре — отвърна Вали.
В последната вечер на будапещенската конференция Ребека и останалите делегати бяха заведени на дегустация на токайски вина. Отидоха в държавна изба. Намираше се в Пещенския район, източно от река Дунав. Предложиха им няколко сорта бели вина: сухо, силно, слабоалкохолния сок, наречен есенсия, и прочутото бавно ферментирало Асу.
В цял свят правителствените служители не ги биваше в устройването на увеселения и Ребека се боеше, че и това ще е скучно събитие. Но старата изба със сводестите тавани и пълните с бутилки каси създаваше усещане за уют. Поднесени бяха и пикантни унгарски мезета — разни кнедли, пълнени гъби и наденици.
Ребека подбра един от източногерманските делегати и го дари с най-пленителната си усмивка.
— Нашите вина са по-добри, не намирате ли? — попита тя.
Побъбри закачливо с човека още няколко минути, после му постави въпроса:
— Имам племенница в Източен Берлин и искам да й пратя един албум поп музика. Но се боя, че в пощата може да се повреди. Ще ми направиш ли услугата да го отнесеш?
— Да, предполагам, че бих могъл — отвърна несигурно онзи.
— Ако може, ще ти го дам утре на закуска. Много си мил.
— Добре — човекът изглеждаше притеснен и Ребека прецени, че е възможно той да предаде плочата на ЩАЗИ. Ала тя можеше единствено да опита.
Всички се поотпуснаха от виното и Фредерик Биро, унгарски политик на нейна възраст, когото тя харесваше, я заговори. Също като Ребека, и Биро се занимаваше с външна политика.
— Каква е истината за тази страна? — попита го тя. — Как всъщност се справя?
Биро си погледна часовника.
— Хотелът ти е на километър и половина от тук — каза той. Като повечето образовани унгарци, говореше немски добре. — Искаш ли да се разходиш с мен до там?
Облякоха се и тръгнаха. Пътят им минаваше край широката тъмна река. На отсрещния бряг светлините на средновековна Буда се издигаха романтично към двореца на хълма.