— Комунистите обещаха разцвет и хората са разочаровани — поде Биро, докато вървяха. — Даже партийците се оплакват от управлението на Кадар.
Ребека предполагаше, че той се чувства свободен да говори навън, където не можеха да бъдат подслушани.
— А решението? — попита тя.
— Странното е, че всеки знае отговора. Трябва да децентрализираме вземането на решения, да въведем ограничена пазарна система и да узаконим полулегалната сива икономика, за да може тя да расте.
— Кой застава на пътя на това? — Ребека осъзна, че го засипва с въпроси като адвокат в съдебна зала. — Прощавай. Нямах намерение да те разпитвам.
— Няма нищо — отговори Биро с усмивка. — Харесвам хората, които говорят направо. Пести време.
— Мъжете често се дразнят, когато някоя жена им говори така.
— Не и аз. Може да се каже, че имам слабост към по-пробивните жени.
— И съпругата ти ли е такава?
— Беше. Разведен съм.
Ребека знаеше, че това не е нейна работа.
— Така и не ми каза кой застава на пътя на реформата.
— Около петнадесет хиляди бюрократи, които биха загубили властта и работата си; петдесет хиляди високопоставени дейци на Комунистическата партия, които вземат почти всички решения; и Янош Кадар, който е наш ръководител от петдесет и шеста насам.
Ребека вдигна вежди. Биро беше забележително откровен. Мина й през ума, че неговите искрени забележки може и да не са съвсем спонтанни. Възможно ли беше този разговор да е планиран?
— Кадар разполага ли с алтернативно решение? — попита тя.
— Да. За да поддържа жизнения стандарт на унгарските работници, той заема все повече пари от западни банки, включително германски.
— И как ще плащате лихвите?
— Ето това е добър въпрос.
Изравниха се с хотела на Ребека, който беше отсреща на улицата. Тя спря и се облегна на парапета.
— Кадар несменяем ли е?
— Не непременно. Аз съм приближен на един обещаващ млад човек на име Миклош Немет.
Аха, рече си Ребека, значи това е целта на разговора: тихо и неофициално да се каже на германското правителство, че Немет е реформисткият съперник на Кадар.
— Той няма четиридесет години и е много умен — продължи Биро. — Но се боим, че в Унгария може да се повтори онова, което стана в Съветския съюз: Брежнев беше заменен от Андропов, а после от Черненко. Това прилича на опашка пред тоалетната в старчески дом.
Ребека се засмя. Харесваше Биро.
Той наведе глава и я целуна.
Ребека не се изненада особено. Усещаше, че той е привлечен от нея. Това, което я изненада, беше собственото й вълнение от целувката. Тя откликна с желание.
После се отдръпна. Положи длани на гърдите му и леко го отблъсна. Огледа го в светлината на уличните лампи. Нито един мъж на петдесет не приличаше на Адонис, но лицето на Фредерик показваше интелигентност, съчувствие и способност за крива усмивка на ирониите на живота. Посивялата му коса беше късо подстригана, а очите му бяха сини. Носеше тъмносиньо палто и яркочервен шал — консерватизъм със закачлива нотка.
— Защо се разведе? — попита Ребека.
— Имах любовница и жена ми ме напусна. Чувствай се свободна да ме заклеймиш.
— Няма. И аз съм правила грешки.
— Съжалявах за стореното чак когато стана твърде късно.
— Деца?
— Две, големи. Те ми простиха. Марта се омъжи повторно, но аз още съм сам. Твоята история каква е?
— Разведох се с първия си съпруг, когато открих, че работи в ЩАЗИ. Вторият ми съпруг беше ранен, когато избягахме през Берлинската Стена. Беше в инвалидна количка, но бяхме щастливи в продължение на двадесет години. Той почина миналата година.
— Повярвай ми, полага ти се малко късмет.
— Може би. Ще ме изпратиш ли до входа на хотела, ако обичаш? Пресякоха улицата. На ъгъла, където светлините на лампите не бяха твърде силни, Ребека пак го целуна. Този път й беше още по-приятно и тя се притисна в него.
— Прекарай нощта с мен — каза Фредерик.
Изкушението беше много силно.
— Не — отговори тя. — Още е много рано. Едва те познавам.
— Но ти утре си отиваш.
— Знам.
— Може никога да не се срещнем отново.
— Сигурна съм, че ще се срещнем.
— Можем да идем в моя апартамент. Или аз да се кача в стаята ти.