Ханс отново кимна надуто, все едно искаше да каже „така си и знаех“.
— Отсроумничиш също като баба си. Това семейство никога няма да се научи.
Лили се намеси ядосано.
— Научихме, че комунизмът значи дребни чиновници да си отмъщават, независимо от справедливостта и закона.
— Мислиш ли, че подобни приказки ще ме убедят да дам на Алис разрешение да пътува?
— Вече си решил — уморено отвърна Лили. — Ще откажеш. Не би дошъл тук, за да й кажеш „да“. Искаш просто да позлорадстваш.
— Къде в съчиненията на Карл Маркс е казано, че работниците от социалистическите страни не могат да пътуват в чужбина? — попита Алис.
— Ограниченията са необходими заради настоящите обстоятелства.
— Не, не са. Аз искам да видя баща си. Вие ме спирате. Защо? Просто защото можете! Това няма нищо общо със социализма и много общо с тиранията.
Ханс изкриви уста.
— Вие сте буржоа — рече той с погнуса. — Не можете да търпите някой да има власт над вас.
— Буржоа ли? — възкликна Лили. — Аз нямам униформен шофьор, който да ме пази с чадър, докато стигна от колата до къщата. Алис също няма. Има само един буржоа тук, Ханс.
Той взе пакета и го подаде на Алис.
— Отвори го.
Алис смъкна кафявата хартия. Беше екземпляр от най-новия албум на Плъм Нели, „Тълкуване на сънищата“. Лицето й засия.
Лили се чудеше какъв ли номер е скроил Ханс.
— Защо не пуснеш плочата на баща си? — попита той.
Алис извади белия плик от цветната обложка. После с два пръста измъкна черната винилова плоча отвътре.
Плочата излезе на две парчета.
— Като че ли е счупена. Срамота — рече Ханс.
Алис заплака.
Ханс стана.
— Знам пътя — каза той и излезе.
В Източен Берлин „Унтер ден Линден“ беше широкият булевард, който водеше към Бранденбургската врата. Под друго име продължаваше в Западен Берлин и минаваше през парка „Тиргартен“. След 1961 обаче „Унтер ден Линден“ свършваше при Бранденбургската врата, блокиран от Стената. Откъм парка от западната страна гледката към Бранденбургската врата беше обезобразена от висока, грозна, сиво-зелена ограда, покрита с графити, и надпис на немски:
Зад оградата беше огневата зона на Стената.
Екипът на Плъм Нели издигна сцената точно пред грозната ограда и изправи мощна стена от високоговорители с лице към парка. По указания на Вали точно толкова мощни тонколони бяха обърнати и на другата страна, към Източен Берлин. Той искаше Алис да го чува. Един репортер му каза, че източногерманското правителство възразява срещу високоговорителите.
— Предайте им, че ако те свалят тяхната стена, и аз ще сваля моята — отвърна Вали и думите му излязоха във всички вестници.
Първоначално планираха германският им концерт да е в Хамбург, но после Вали научи, че Ханс Хофман е счупил плочата на Алис и в отговор помоли Дейв да свирят в Западен Берлин. Така един милион източногерманци щяха да чуят песните, които Ханс Хофман опита да откаже на Алис. Дейв хареса идеята.
Сега стояха заедно и гледаха сцената отстрани, а хиляди почитатели се стичаха в парка.
— Днес ще е най-шумното ни изпълнение — каза Дейв.
— Хубаво — отвърна Вали. — Искам да чуят китарата ми чак в шибания Лайпциг.
— Помниш ли как беше едно време? — попита Дейв. — Онези малки тенекиени говорителчета по бейзболните стадиони?
— Никой не ни чуваше. Ние самите не можехме да се чуем!
— А сега сто хиляди души могат да слушат музиката ни и тя звучи така, както сме я измислили.
— Това е някакво чудо.
Когато Вали се върна в гримьорната си, Ребека беше там.
— Фантастично е — каза тя. — В парка трябва да има сто хиляди души!
Ребека беше с някакъв сивокос мъж на нейна възраст.
— Това е приятелят ми Фред Биро — представи го тя.
Вали стисна ръката му и Фред каза:
— За мен е чест да се запознаем — говореше немски с унгарски акцент.
На Вали му стана забавно. Значи на петдесет и три години сестра му си има гадже! Е, добре прави. Човекът изглеждаше неин тип — интелектуален, но не твърде сериозен. А и тя изглеждаше по-млада, с прическа като на принцеса Даяна и тъмночервена рокля.
Побъбриха малко, а след това Ребека и приятелят й оставиха Вали да се приготви. Вали обу чисти сини джинси и огненочервена риза. Погледна в огледалото и си сложи очна линия, за да може публиката да вижда по-ясно израза на лицето му. Припомни си с отвращение времето, когато трябваше да отмерва внимателно дрогата — първо малко, за да го държи по време на концерта, и голяма доза после, за награда. Нито за миг не се изкушаваше да се върне към тези навици.