Последва огромен трясък.
Кам излетя и се просна на земята.
Остана без дъх, все едно някой го е халосал в гърба с дъска. Главата го болеше. Чуваше писъци, ругаещи мъже и шум от падането на камънаци. Преобърна се, пое дъх и с усилие се изправи на крака. Беше жив и, доколкото можа да прецени, не беше сериозно ранен. В краката му лежеше и не помръдваше някакъв арабин, навярно онзи, който го сграбчи за рамото. Явно той беше поел пълната сила на удара и беше защитил Кам с тялото си.
Погледна от другата страна на улицата и промълви:
— Иисусе Христе.
Навсякъде лежаха тела, ужасно изкривени, окървавени и натрошени. Онези, които не лежаха, залитаха, притискаха раните си, викаха и търсеха своите близки. Широките ориенталски дрехи на някои бяха отнесени и някои от жените бяха полуголи, истински поругани от насилствената смърт.
Фасадите на две жилищни сгради бяха унищожени и на улицата падаха парчета от стените и мебели — едри буци бетон заедно със столове и телевизори. Няколко сгради горяха. Улицата беше осеяна с унищожени коли — все едно бяха хвърлени от високо и бяха паднали къде да е.
Кам начаса разбра, че бомбата е била по-мощна, много по-мощна от необходимото.
Отсреща съгледа бялата брада и черната шапчица на Фадлалла, тикан от телохранителите си към своята сграда. Изглеждаше невредим.
Мисията се бе провалила.
Кам се взираше в касапницата наоколо. Колко хора бяха загинали?
Според него — петдесет, шестдесет, дори седемдесет. А ранените бяха стотици.
Трябваше да се измъкне оттук. Скоро хората щяха да започнат да се питат кой е сторил това. Макар че лицето на Кам беше изподрано, а костюмът му — разпран, щяха да разберат, че е американец. Трябваше да се махне преди на някого да му хрумне, че имат възможност за незабавно отмъщение.
Забърза към колата си. Всички прозорци бяха натрошени, но май можеше да потегли. Кам със замах отвори вратата. Седалката беше покрита със стъкла. Той смъкна сакото си и ги смете с него. После го сгъна и го подложи за всеки случай. Влезе в колата и завъртя ключа.
Колата запали.
Кам потегли, направи обратен завой и се отдалечи.
Спомни си твърдението на Флорънс Гиъри, което тогава му се беше сторило хистерично преувеличение. „По законите на всяка цивилизована страна това е убийство“, бе казала тя.
Ала не беше просто убийство. Това тук беше масово убийство.
Президентът Роналд Рейгън беше виновен.
Виновен беше и Кам Дюър.
Джак редеше пъзел на масичка в салона заедно с кръстницата си Мария, а баща му Джордж ги гледаше. Беше неделя следобед и те бяха в дома на Джаки Джейкс в „Принц Джордж Каунти“. Заедно бяха отишли в евангелистката църква Ветил, после обядваха приготвеното от Джаки задушено свинско с лучен сос и грах. След това Мария извади пъзела, внимателно подбран да не е нито прекалено лесен, нито твърде сложен за едно петгодишно дете. Скоро тя щеше да си тръгне, а Джордж да откара Джак в дома на Верина. После щеше да седне на кухненската маса и да поработи няколко часа с документите за идната седмица в Конгреса.
Но сега моментът беше спокоен, без належащи ангажименти. Следобедната светлина падаше върху двете сведени над играта глави. „Джак ще бъде хубав“, помисли Джордж. Имаше високо челце, леко раздалечени очи, сладко носле, усмихната уста и спретната брадичка — всичко беше съразмерно. Изразът на лицето му вече говореше за неговия характер. Беше съвсем погълнат от интелектуалното предизвикателство на играта, а когато той или Мария поставеха някое парченце правилно, усмихваше се доволно и цялото му лице се озаряваше. Джордж не знаеше нещо по-завладяващо и вълнуващо от развитието на ума на детето му, ежедневната поява на новоразбрани неща, числа и букви, механизми, хора и обществени групи. За Джордж беше чудо да вижда как Джак тича, скача и хвърля топка, ала сърцето му се поразяваше още повече от този умислен и съсредоточен израз. В очите му напираха сълзи на гордост, благодарност и страхопочитание.
Признателен беше и на Мария. Тя им гостуваше горе-долу веднъж месечно, винаги носеше подарък на Джак и винаги му отделяше време. Търпеливо му четеше, двамата разговаряха или играеха. Мария и Джаки бяха дали на Джак стабилност по време на травмата от развода на родителите му. Минала беше година откак Джордж напусна семейния си дом. Джак вече не се будеше с плач посред нощ. Явно улягаше в новия начин на живот. Джордж обаче не можеше да не се тревожи за дълготрайните последици.