Негов гост беше Фредерик Биро, унгарски министър с прогресивни идеи. Беше с две или три години по-възрастен от Димка, но изглеждаше уплашен, седнал на канапето, когато помоли секретарката на Димка за чаша вода.
— Тук съм, за да бъда укоряван ли? — попита той с насилена усмивка.
— Защо питате?
— Аз съм един от хората, които смятат, че социализмът в Унгария е в безизходно положение. Това не е тайна.
— Нямам намерение да ви укорявам за това или за нещо друго.
— Тогава ще ме хвалите?
— И това не. Предполагам, че Вие и вашите приятели ще създадете новия унгарски режим при смъртта или оставката на Янош Кадар, и Ви желая успех, но не съм Ви повикал тук, за да Ви кажа това.
Биро остави водата си, без да я е опитал.
— Сега наистина съм уплашен.
— Нека Ви извадя от нещастието Ви. Приоритетът на Горбачов е да подобри съветската икономика чрез намаляване на военните разходи и производство на повече потребителски стоки.
— Чудесен план — предпазливо произнесе Биро. — Много хора биха желали да направят същото в Унгария.
— Единственият ни проблем е, че това не действа. Или, ако трябва да бъда точен, не действа достатъчно бързо, което е същото. Съветският съюз е разорен, банкрутирал, неплатежоспособен. Падащите цени на петрола са причината за сегашната криза, но дългосрочният проблем е осакатяващо лошото представяне на плановата икономика. Твърде силно е, за да бъде излекувано с отменяне на поръчки за ракети и с производство на повече джинси.
— Къде е отговорът?
— Ще спрем да ви субсидираме.
— Унгария?
— Всички източноевропейски държави. Вие никога не сте плащали за жизнения си стандарт. Ние го финансираме, като ви продаваме петрол и други суровини под пазарните цени, а купуваме некачествените ви стоки, които никой не иска.
— Вярно е, разбира се — съгласи се Биро. — Това обаче е единственият начин населението да бъде спокойно, а Комунистическата партия на власт. Ако жизненият им стандарт падне, няма да мине много време и те ще започнат да се питат защо са комунисти.
— Знам.
— Тогава какво се очаква да направим ние?
Димка преднамерено сви рамене.
— Това не е мой проблем, а ваш.
— Наш проблем? — невярващо попита Биро. — За какво говорите, по дяволите?
— Това значи, че вие трябва да намерите разрешението.
— Ами ако Кремъл не хареса постигнатото от нас разрешение?
— Няма значение — продължи Димка. — Сега сте самостоятелни.
Биро заговори презрително:
— Вие ми съобщавате, че четиридесет години съветска власт над Източна Европа приключват и че ще бъдем независими държави?
— Точно така.
Биро изгледа Димка продължително и тежко.
— Не Ви вярвам.
Таня и Василий отидоха в болницата, за да посетят леля й Зоя, физичката. Тя бе на седемдесет и четири и страдаше от рак на гърдата. Като генералска съпруга имаше отделна стая. Посетителите можеха да влизат по двама наведнъж, тъй че Таня и Василий чакаха отвън заедно с останалите членове на семейството.
След малко се показа чичо Володя, хванал за ръката тридесет и девет годишния си син Котя. Силен мъж с геройски военни подвизи, сега Володя беше безпомощен като дете, вървеше където му кажат и неспирно хлипаше в подгизнала от сълзи носна кърпичка. Бяха женени от четиридесет години.
Таня влезе с братовчедка си Галина, дъщерята на Володя и Зоя. Външността на леля й я ужаси. Дори и на шестдесет Зоя беше главозамайващо красива, но сега бе болезнено слаба, почти плешива и явно само на дни или часове от края. Както и да е, тя се люшкаше между съня и будното състояние и не изглеждаше да изпитва болка. Таня предположи, че е упоена с морфин.
— След войната Володя отиде в Америка, за да открие как са произвели бомбата от Хирошима — започна Зоя, недискретна под въздействието на лекарството. Таня обмисляше да й каже да не споделя повече, но реши, че тези тайни вече не са от значение за никого.
— Той се върна с каталог на Сиърс и Робък — продължи Зоя и се усмихна на спомена. — Беше пълен с хубави неща, които всеки американец можеше да си купи — рокли, колела, грамофонни плочи, топли детски дрехи, дори трактори за фермерите. Нямаше да го повярвам — щях да го приема за пропаганда — но Володя бе ходил там и знаеше, че е вярно. Оттогава все исках да отида в Америка, просто за да го видя. Просто да погледна това изобилие. Обаче вече не мисля, че ще стане.