— Може би — продължи Данута. — Последното предложение е две трети от местата в парламента да бъдат запазени за комунистите, а свободните избори да се водят за останалия брой.
— Значи отново ще имаме нагласени избори! — завърши Марек.
— Но това ще е по-добре от сегашното положение. Не мислиш ли, Таня?
— Не знам — отвърна Таня.
Пролетното топене още не беше настъпило и Москва продължаваше да бъде под снежния си юрган, когато новият унгарски министър-председател дойде на посещение на Михаил Горбачов.
Евгений Филипов знаеше, че Миклош Немет пристига, и спипа Димка пред кабинета на генералния секретар няколко минути преди срещата.
— Тези неразумни стъпки трябва да бъдат спрени! — заяви той.
Според наблюденията на Димка, напоследък Филипов изглеждаше все по-истеричен. Сивата му коса бе рошава и той навсякъде се носеше забързано. Вече беше в началото на шестото си десетилетие и лицето му бе постоянно изкривено в неодобрителната гримаса, носена от него толкова дълго през живота му. Торбестите му костюми и свръхкъса подстрижка отново бяха на мода — на Запад хлапетата наричаха този стил Ретро.
Филипов мразеше Горбачов. Съветският ръководител стоеше зад всичко, срещу което Филипов се беше борил през целия си живот — охлабване на правилата, вместо строга партийна дисциплина; индивидуална инициатива, вместо централно планиране; приятелство със Запада, вместо война с капиталистическия империализъм. Димка почти можеше да изпитва съчувствие към човек, който е пропилял дните си, участвайки в изгубена битка.
Димка поне се надяваше битката да е загубена. Конфликтът все още не бе приключил.
— За какви неразумни стъпки конкретно говорим? — внимателно попита Димка.
— Независими политически партии!
Филипов го произнесе тъй, сякаш споменаваше някаква ужасна жестокост.
— Унгарците са започнали нещо опасно. Сега и Ярузелски говори за същото в Полша. Ярузелски!
Димка разбираше смайването на Филипов. Наистина бе смайващо как полският потисник говори, че ще направи Солидарност част от бъдещето на нацията и ще позволи на политически партии да се конкурират в избори като на Запад.
А освен това Филипов не знаеше всичко. Сестрата на Димка, кореспондентът на ТАСС във Варшава, му изпращаше точни сведения. Ярузелски не можеше да мръдне, а Солидарност бе непреклонна. Те не само приказваха, но и планираха избори.
Филипов и консерваторите в Кремъл се мъчеха да предотвратят това.
— Тези неща са крайно опасни! — заяви Филипов. — Те отварят вратите за контрареволюцията и за ревизионистични тенденции. Какъв е смисълът на това нещо?
— Смисълът е, че повече нямаме пари, за да субсидираме сателитите си…
— Ние нямаме сателити. Имаме съюзници.
— Каквито и да са, те не желаят да вършат това, което им наредим, ако не можем да платим за послушанието им.
— Разполагахме с армия за защитата на социализма, а вече и това нямаме.
В последното преувеличение имаше малко истина. Горбачов обяви изтеглянето на четвърт милион войници и на десет хиляди танка от Източна Европа — важна икономическа мярка, но и мирна стъпка.
— Не можем да си позволим такава армия — поясни Димка.
Филипов тъй възнегодува, сякаш щеше да се пръсне.
— Не виждаш ли, че говориш за края на всичко, за което сме работили от 1917 година?
— Хрушчов твърдеше, че ще ни трябват двадесет години, за да настигнем американците по богатство и военна мощ. Оттогава са изминали двадесет и осем години, а ние сме по-назад от 1961 година, когато той го заяви. Евгений, ти какво се бориш да запазиш?
— Съветския съюз! Какво си въобразяваш, че си мислят американците, докато ние намаляваме армията и позволяваме на ревизионизма да се промъква сред съюзниците ни? Присмиват ни се прикрито! Президентът Буш е привърженик на Студената война и възнамерява да ни премахне. Не се заблуждавай.
— Не съм съгласен — възрази Димка. — Колкото повече се разоръжаваме, толкова по-малко причини ще имат американците да подсилват ядрените си резерви.
— Надявам се да си прав — завърши Филипов. — Заради всички нас.
И той се отдалечи.
Димка също се надяваше да е прав. Филипов постави пръст в слабото място на стратегията на Горбачов. Тя се опираше на предположението, че президентът Буш ще бъде разумен. Ако американците отвърнеха на разоръжаването със същите мерки, Горбачов щеше да може да се защити, а кремълските му съперници щяха да изглеждат глупаво. Но ако Буш не отговореше — или по-лошо увеличеше военните разходи — то тогава Горбачов щеше да изглежда глупак. Това щеше да го отслаби, противниците му можеха да се възползват от възможността, да го свалят от власт и да се върнат към добрите стари дни на конфронтацията между свръхсилите.