И отвори вратата.
— Скъпа моя — поздрави я той и я целуна.
— Радвам се да те видя, но ме хващаш по бели гащи — отвърна тя. — Всичко ми е с краката нагоре.
Той пристъпи навътре и тя затвори вратата. Задържа я на ръка разстояние и я огледа.
— Оплетена коса, очила, пеньоар, босонога — изреди той. — Изглеждаш прекрасно.
Тя се засмя и го отведе в кухнята.
— Вечерял ли си? — попита го тя. — Да ти направя омлет?
— Само кафе, моля. Ядох в самолета.
— Какво правиш в Хамбург?
— Началството ме прати.
Фред седна на масата.
— Премиерът Немет идва в Германия следващата седмица, за да посети канцлера Кол. Той ще му зададе един въпрос. Като всички политици, той иска да знае отговора, преди да е попитал.
— Какъв въпрос?
— Трябва да обясня.
Тя постави кафето пред Фред.
— Давай. Цялата нощ е моя.
— Надявам се, че няма да отнеме толкова време.
Той прокара ръка по крака й под пеньоара.
— Имам други планове.
Той достигна бельото й.
— О! — отбеляза той. — Широки гащи.
Тя се изчерви.
— Не те очаквах!
Той се ухили:
— Мога и двете си ръце да пъхна вътре — може би чак до лактите.
Тя отблъсна ръцете му и отиде от другата страна на масата.
— Утре ще изхвърля всичкото си старо бельо.
Ребека приседна срещу него.
— Спри да ме поставяш в неловко положение и ми кажи защо си тук.
— Унгария ще отвори границата си с Австрия.
Ребека сметна, че не го е чула добре.
— За какво говориш?
— Ще отворим границата си. Ще оставим оградата да се разпадне. Ще дадем свобода на хората да пътуват където искат.
— Не си сериозен.
— Това е колкото икономическо, толкова и политическо решение. Оградата се руши и ние не можем да си позволим възстановяването й.
Ребека започваше да разбира.
— Но ако унгарците могат да излязат, значи ще го могат и всички други. Как ще спрете чехите, югославяните, поляците…
— Няма да ги спираме.
— … и източните немци. О, Боже мой, семейството ми ще може да напусне!
— Да.
— Това не може да стане. Съветите няма да го позволят.
— Немет отиде до Москва и го съобщи на Горбачов.
— Горби какво каза?
— Нищо. Не е щастлив, но няма да се намеси. Не може да си позволи и подновяването на оградата.
— Но…
— Аз бях там, на срещата в Кремъл. Немет направо го попита дали Съветите ще нахлуят като през 1956 година. Отговорът му беше нет.
— Вярваш ли му?
— Да.
Тези новини променяха света. Ребека бе работила за това през цялата си политическа кариера, но не можеше да повярва, че ще стане наистина — семейството й ще може да пътува от Източна към Западна Германия! Свобода!
Тогава Фред продължи:
— Има едно възможно затруднение.
— Боях се от това.
— Горбачов обеща, че няма да има военна намеса, но не изключи икономически санкции.
Ребека реши, че това е най-малкият им проблем.
— Икономиката на Унгария ще се обърне към Запада и ще расте.
— Това искаме и ние. Но ще отнеме време. Хората може да изпитат затруднения. Кремъл може би се надява да ни докара до икономически колапс преди стопанството да е имало време да се пренастрои. Тогава може и да има контрареволюция.
Ребека видя, че той е прав. Това беше сериозна опасност.
— Знаех си, че е твърде хубаво, за да бъде вярно — унило се обади тя.
— Не се отчайвай. Имаме решение. Затова и съм тук.
— Какъв е планът ви?
— Трябва ни подкрепата на най-богатата страна в Европа. Ако може да ни бъде отпусната голяма кредитна линия от немски банки, ще можем да се опрем на съветския натиск. Следващата седмица Немет ще помоли Кол за заем. Знам, че не можеш лично да одобриш такова нещо, но се надявах да ми дадеш някакви насоки. Какво ще каже Кол?
— Не мога да си представя да каже „не“, ако наградата са отворени граници. Освен политическите изгоди, представи си какво ще означава това за германската икономика.
— Може да ни трябват много пари.
— Колко много?
— Може би милиард германски марки.
— Не се притеснявай — успокои го Ребека. — Ще ги получите.