Сядам на канапето да се облека. Пазя си силата, преди да стигна до бейзболното игрище на МИТ, където ще преглеждам мъртво човешко същество, чиято истина трябва да бъде извадена на бял свят от вътрешностите му, както съм правила хиляди пъти в кариерата си. Сок скача и обляга муцуна в скута ми. Погалвам главата му, като внимавам с ушите му, издрани и покрити с белези от предишния му жесток живот на състезателната писта.
— Трябва да станеш — казвам му. — Трябва да те изведа навън, а после имам работа. Не искам да се дразниш. Обещаваш ли?
Уверявам го, че домашната ни прислужница Роза ще бъде тук скоро и ще му прави компания.
— Хайде, ела. После ще закусиш и може да подремнеш. Ще се прибера, преди да се усетиш.
Надявам се, че кучетата не разбират кога ги лъжем. Роза няма да се появи скоро, а аз няма да се прибера, преди Сок да се усети. Адски рано е и денят ще бъде дълъг. Мобилният ми телефон звъни.
— Идваш ли? — пита Марино.
— Готова съм — отговарям.
Закачам чантичката си около кръста и тръгвам.
5
Уличните лампи осветяват талазите от дъжд пред старинната ми къща в централен Кеймбридж, близо до Академията по изкуства и науки.
Гледам как Марино изскача от джип, който не е лично негов. Форд експлорърът е черен или тъмносин, паркиран на частната ми алея. Той отваря дясната врата, без да осъзнае, че го наблюдавам от втория етаж. Не е наясно какво изпитвам, когато го видя, и е безразличен към това как нещо би могло да ме засегне.
Той никога не ми съобщи новината си и разбира се, нямаше нужда да го прави, защото вече знаех. Полицейският участък в Кеймбридж не би обърнал внимание на молбата му, ако не го бях препоръчала лично за отдела по разследвания. Аз му осигурих проклетата нова работа. Това е истината. Иронично, нали?
Говорих за него с полицейския комисар и местния главен прокурор. Обясних им, че Марино е идеалният кандидат. С огромния му опит и обучение, той не би трябвало да минава през академията заедно с новаците. И по дяволите възрастовите ограничения. Марино е съкровище. Лобирах за него, защото искам да е щастлив. Не искам вече да ме ненавижда. Не искам да ме обвинява.
Усещам лека тъга и гняв, когато Марино отваря клетката на задната седалка, за да изкара немската си овчарка, спасено куче на име Куинси. Слага му каишката и чувам приглушеното затръшване на вратата. През голите клони на големия дъб гледам как този човек, когото познавам от години, води кучето си към храстите.
Тръгват по тухлената пътека и сензорите за движение включват лампите, сякаш приветстват приближаването на полицейски детектив Пийт Марино. Едрата му фигура изглежда още по-огромна в сенките на предната тераса. Ноктите на Сок изтракват по пода, когато той тръгва след мен по стълбите.
— Според мен няма да стане така, както той си мисли — продължавам да говоря на кучето. — Защото е погрешна причината.
Естествено, Марино не разбира това. Набил си е в главата, че преди десет години е напуснал полицията против волята си, защото това е било моя идея. Ако го попитат дали всичките му разочарования се дължат на мен, той ще отговори положително и ще изкара теста на детектора на лъжата.
Запалвам лампите, които осветяват френските прозорци със стъклописи над площадките, пейзажи с диви животни в богати ярки цветове.
В антрето изключвам алармата и отварям предната врата. Марино се извисява над мен, а кучето му отчаяно се дърпа, за да поздрави Сок и мен игриво.
— Влизай. Трябва да изведа Сок и да го нахраня — казвам и започвам да вадя нещата си от килера в антрето.
— Изглеждаш ужасно — заявява Марино, като сваля качулката на дъждобрана си.
Кучето му носи служебна жилетка с надпис „Обучение“ от едната страна и „Не гали“ от другата.
Вадя тежката пластмасова кутия с инструментите си, която бях купила на доста ниска цена от „Уолмарт“, както правят повечето ми колеги. Няма смисъл да плащам стотици долари за хирургическо длето или резачка на ребра, ако мога да купя евтини инструменти, които вършат същата работа.
— Не искам да ти мокря пода — казва Марино, който ме наблюдава от верандата, вторачен в мен със същия немигащ поглед като в съня ми.
— Не се притеснявай. Роза ще идва. Къщата бездруго е адски разхвърляна. Дори още не съм си купила елха.
— Имам чувството, че тук живее Скрудж1.
— Може и да живее. Не стой на дъжда.
— Би трябвало да спре скоро — казва Марино, като си избърсва краката в изтривалката.