Марино изключва двигателя и пуска дългите си светлини, за да дразни Ръсти и Харълд, които отварят задната врата на вана. Те театрално закриват очи с ръцете си и започват да крещят.
— Господи!
— Да не се опитваш да ни ослепиш?
— Изключи шибаните фарове!
— Полицейско насилие!
— Под едно от тези дървета в дъжда и тъмнината никой няма да види нищо, дори и да се оглежда. — Марино продължава да ми обяснява как би разсъждавал, ако той е откаченият убиец.
Очевидно е решил, че си имаме работа с луд, а аз си имам моите собствени причини да се тревожа, че е прав. Мисля за случаите на Бентън и се чудя къде ли е и какво прави.
Марино спуска леко прозорците на джипа.
— Той добре ли ще е тук? — питам за кучето му.
Куинси е буден, седи в клетката си и издава обичайните си хленчещи звуци както винаги, когато Марино го оставя.
— Не схващам какъв е смисълът да го влачиш навсякъде, ако вечно ще стои затворен в колата — добавям.
— Той е в период на обучение — отвръща Марино. — Трябва да свикне с неща като местопрестъпления и возене в полицейска кола.
— Мисля, че е свикнал само с това — возенето в полицейска кола.
Слизам от автомобила, а Ръсти и Харълд отварят сгъваемите алуминиеви крака на носилка. Отново се сещам, че съм изгубила главния си следовател.
Носилката няма да свърши работа при тези условия. Но не Марино ще вземе това решение. Дъждът спира и пак започва, но мрачните облаци се поразсейват. Не си правя труда да си вдигам качулката или да си закопчавам якето, докато оглеждам оградата, която разделя паркинга от бейзболното игрище. Отворената портичка е покрита с жълти ленти за местопрестъпления.
Представям си как някой паркира тук и отваря портичката, вероятно чрез прерязване на катинара. После човекът завлича трупа вътре на около петдесет метра през тревата и калта и го оставя в средата на червеното игрище. Докато проучвам мястото, мисля за казаното от Марино: „Някакъв откачен шибаняк тъкмо започва“. Не съм съгласна само с „тъкмо започва“.
Интуицията ми подсказва за интелигентна пресметливост, за лице с определена цел. Не е новак. Извършеното от него не е реакция на неочакваното. Не е предизвикано от паника действие. Има си метод, който му върши работа. Докарването на мъртвата жена и оставянето й тук има смисъл. Вярвам в това. Може и да греша и се надявам да е така. Продължавам да мисля за случаите във Вашингтон. Сигурна съм, че не греша в следното: който и да е отговорен за случилото се, е оставил улики тук. Всички го правят. Принципът за размяна на Локард. Носиш нещо на мястото и отнасяш нещо със себе си.
— Тревата е подгизнала, а жената лежи в дебела кал. Можете да забравите за носилката — казвам на Ръсти и Харълд, или Чийч и Чонг3, както ги нарича Марино зад гърба им. — Използвайте дъска. Ще ви се наложи да я носите. Донесете и допълнителни чаршафи и лепенка.
— Ами чувал за трупове? — пита ме Ръсти.
— Ще запазим внимателно положението на тялото и ще го транспортираме така, както е. Не искам да я прибирам в чувал. Ще трябва да действаме творчески.
— Разбрано, шефе.
Ръсти прилича на битник от шейсетте с дългата си посивяваща коса и предпочитанието си към торбести панталони и плетени пуловери, дрехи, които Марино нарича „сърфистки тоалети“. В тази ранна утрин той е облечен подходящо за времето с дъждобран с нарисувана отпред светкавица, избелели джинси, високи гумени ботуши и пъстра кърпа около главата.
— Предполагам, че от сега нататък не сме задължени да правим онова, което ни наредиш — подхвърля той на Марино, бившия си началник.
— А пък аз не трябва да си правя труда да ви казвам каквото и да било и да се преструвам, че ви харесвам — отвръща Марино бързо.
— Имаш ли пищов под якето, или просто се радваш да ни видиш? — включва се и Харълд, който изглежда точно като собственик на погребално бюро, какъвто беше преди, издокаран в костюм с двуредно сако, но навил крачолите на панталона си над ботушите. — Виждам, че си довел и кучето си, в случай че не можем да намерим трупа, който се вижда ясно.
— Единственото нещо, което Куинси може да намери, е паничката си с ядене.
— Внимавайте. Не дразнете детектив Марино. Може да ви глоби за неправилно паркиране.
Ръсти и Харълд продължават да се закачат с Марино. Връщат носилката във вана и взимат чаршафите, дъската и другото оборудване, а аз грабвам кутията си с инструменти от задната седалка на джипа и Куинси изплаква.
3
Ричард „Чийч“ Марин и Томи Чонг — американска двойка комици, особено популярни през 70-те и 80-те години на XX в. — Б.ред.