14
Наблюдавам Бентън, който излиза от Симънс Хол и тръгва към нас. Той не заговаря Марино и Мачадо. Не казва нищо и на мен, а отново минава през портата и навлиза в калното игрище. Отправя се към мястото, където беше трупът, сякаш е научил или доловил информация, която го кара да се върне там, където някой е оставил трупа на умна млада жена, чиято фатална грешка е била случайно да излезе от бара, за да чува телефона си по-добре. Само дето Бентън не мисли така. Вътрешният му глас му казва нещо различно. Познавам добре поведението му, което в момента напомня за ракета, насочваща се към топлинен източник.
Припомня си ясно какво го ръководи, необходимо, но опасно програмиране, което идва от опитването на забранения плод. Бентън твърди, че е злоупотребата с власт. Всичко се свежда до това. Всички искаме да сме като Господ. Ако не можем да създаваме, ще унищожаваме. А след като сме го направили, веднъж не е достатъчно. Той вярва, че нещата стоят точно по този начин. И трябва да разбира копнежите, без да им се предава. Трябва да направи част от себе си онова, на което никога няма да позволи да го превземе. Знам тези неща за Бентън още откакто се запознахме, но когато се изправям срещу тях, ме обземат противоречиви чувства за онова, което виждам. Тревожа се да не би отровата да разяде съда, в който се намира.
Бентън застава точно където жълтият брезент бе закрепен за земята с колчета. Кляка в червената кал и се оглежда наоколо, облегнал ръце на колената си. После се надига. Премества се встрани, забелязва нещо в края на игрището и се навежда. Кляка и вади чифт гумени ръкавици.
Докосва намереното и вдига пръст към носа си. Изправя се, поглежда към нас и среща погледа ми. Кимва, за да ме повика, а по отказа му да погледне Марино и Мачадо разбирам, че очаква само мен.
Отнасям огромната си кутия обратно на игрището и я оставям на земята, когато стигам до Бентън. Той ми показва нещо, което прилича на вазелин, неправилна прозрачна бучица с размера на стотинка.
Тя блести по стръкчетата груба кафява трева в края на червената кал и той ми показва петно от нея на ръкавицата си. Поднася ръка близо до носа ми, за да усетя силната миризма на мента.
— „Викс“4 — казва.
— Или нещо подобно — отговарям и отварям черната пластмасова кутия.
— Не е разтворимо във вода и затова е оцеляло при тези условия — отсъжда той, като оглежда подгизналото игрище. — А по-проливен дъжд би го натъпкал по-дълбоко в тревата и вероятно нямаше да го намерим.
Вадя фотоапарата и линийка за мащаби.
— Смяташ, че е попаднало тук след спирането на дъжда.
— Или поне когато вече не е валяло проливно. Какво беше времето в два-три сутринта?
— Валеше проливно. Поне около нашата къща.
Нямам представа накъде бие.
— Някои от ченгетата поставиха ли „Викс“ в носа си? — пита Бентън и ме заглежда как правя снимки. — Някои от тях падат ли си още по този тъп номер? — поглежда той към Марино и Мачадо.
— Тялото не е започнало да се разлага и въобще не мирише — напомням му. — А и щях да усетя „Викс“ или друг ментолов мехлем поне от километър разстояние. Марино със сигурност не си сложи „Викс“ в носа. Вече е по-образован.
Поправих лошия му навик още първия път, когато го видях да го прави в моргата. Спомням си как му обясних, че по този начин просто залепя молекулите зловоние в носа си. И оттогава той спря да го прави.
— Бях с Марино от самото начало — обяснявам на Бентън. — През цялото време стоях близо до него, а и не съм го виждала да носи „Викс“ от двайсет години. Мачадо също не би го направил. С редки изключения, това поколение ченгета са по-образовани. Обучени са, че миризмите ни снабдяват с информация и използването на каквото и да е вещество на местопрестъплението, независимо дали е вазелин или дим от цигара, може да навреди на следствието.
— И нямаше нищо подобно по трупа? — иска да се увери Бентън.
— Долових леко ухание на парфюм и нищо повече. А със сигурност щях да усетя миризмата на „Викс“.
— Не го е използвал върху нея — решава Бентън, сякаш е логично да се чудиш дали убиецът е намазал жертвата си с ментолов мехлем.
— Не помирисах мента, а подобна силна миризма е невъзможно да бъде пропусната.
— Как тогава, по дяволите, е попаднало тук? — задава ми той въпрос, който звучи заплашително реторичен.
— Полицаите са на мястото от четири сутринта — напомням му. — Ако подозрителен тип е бил тук, щеше да се намира прекалено близо до трупа и да бъде видян.