През еднопосочните прозорци нахлува естествена светлина, а ярките редици лампи на десетметровите тавани блестят, докато персоналът ми се труди около мивките от неръждаема стомана и портативните маси до стената. Люк Зенър приключва аутопсия на маса номер 2, която се намира точно до моята, където трупът на Гейл Шиптън лежи скован и все още увит в найлоновите чаршафи. Торбата от главата й е свалена, вероятно от доктор Адамс, когато е преглеждал зъбите й.
Тя вече не изглежда толкова чиста и девствена, след като е била на затоплено място и е била преглеждана от зъболекаря, който е отворил устата й насила. Устните й са засъхнали и започват да се отдръпват назад, сякаш се зъби на насилието върху себе си.
— Радвам се да видя, че все още си в света на живите — казва Люк, а сините му очи ме поглеждат изпод огромните защитни очила.
— Тук не е точно светът на живите — обажда се Луси. — Ама че работа — вторачва се тя в обгорения труп на масата на Люк, чиято гръдна кухина е празна и яркочервена, а през нея стърчат бели извити ребра.
— Какво е нивото на въглероден окис? — питам.
— Шейсет процента, meine Freundin5 — отговаря Люк, чийто матерен език е немският. — Все още е дишал, когато е подпалил къщата си. Пушел и пиел. Съдържанието на алкохол в кръвта му е високо.
— Да, това обяснява нещата.
— Идеята е, че е заспал, а цигарата му е подпалила канапето — казва Люк, като избърсва окървавените си ръкавици в кърпа и извиква Ръсти от другия край на залата. — Много пияници си имаме днес. Точно каквото може да се очаква по празниците — добавя той, като хвърля окървавената си престилка в коша за биологично опасни отпадъци. — Доктор Шонберг е следващият. Какво мислиш за тази ирония? Психиатър, който не може да се справи със собствените си проблеми.
Правя знак на Харълд, че се нуждая от помощ.
— Не съм убедена дали няма причина и следствие — казвам, като взимам ножица от количката и започвам да режа лепенките. — Миналата седмица си се погрижил за една от пациентките му, Сакура Ямагата, жената, която скочила от покрива на кооперацията си.
— Мили боже — ококорва се Люк. — Двайсет и две годишната така наречена дизайнерка, благодарение на татенцето си милионер, което й купило кариера? Наскоро той платил половин милион долара на някаква звезда от риалити шоу, за да се появи на модно ревю и да подкрепи творенията на дъщеря му, които са истински ужас. Или по думите на Брайс: „технологична драма без история, или семейство Джетсън6 се среща със Снуки7“.
— Откъде знаем всичко това? — питам.
— Порових се в Гугъл — отговаря Люк. — Невероятно е какво можеш да прочетеш там за пациентите ни.
— Помолих токсиколозите да проверят за халюциногени като мефедрон, метилон и МДПВ в нейния случай.
— Добра идея. Трябва да поговорим, когато ти остане свободна минута. Боя се, че доктор Шонберг ще иска доста работа.
— Стъкловидни телца, кръв, урина, дробове, абсолютно всичко — казвам, като сгъвам листата и ги подавам на Харълд. — И най-важно — стомахът. Ял ли е наскоро? Поръчал ли си е храна в кръчмата? Може да не е отишъл там, за да се напие, а само да хапне сам и да се успокои, преди да се прибере да се сдобри с жена си. Може да се е опитвал да се убеди, че не е виновен, задето пациентката му се е самоубила пред очите му.
Свалям белия плат от трупа на Гейл Шиптън, гола с изключение на прасковените бикини, скъпи и произведени в Швейцария. Раната в горната лява част на гърдите й е толкова неясна, че лесно може да бъде пропусната.
Кръглото обезцветяване на кожата е съвсем бледорозово и не по-голямо от стотинка. Под лупата виждам дупка в средата, направена от острие с шипове, пробило десния и бял дроб.
— Виждал ли си това преди? — питам Бентън, сякаш въпросът ми е хипотетичен.
Не мога да спомена вашингтонските убийства. Не искам никой от персонала ми да разбере, че Гейл Шиптън вероятно е жертва на сериен убиец, който тероризира столицата през последните осем месеца. Бентън ще трябва да отвори тази врата някой ден.
— Прилича на ухапване от насекомо — решава той, разглеждайки раната.
Кафявите му очи надничат към мен над маската и виждам какво има в тях. Не е виждал това преди. Раната е нова за него.
— Не знам какво е — казва той. — Очевидно насекомо не може да проникне в дроба й. Смяташ ли, че може да е следа от инжекция? — пита той, но не мисля така.
Може да сме открили как убиецът контролира жертвите си. Възможно е търсещият внимание психопат неволно да е оставил шпионка, през която да надникнем в метода му на действие. Виждам какво е направило копелето. Имам по-добра представа какъв страхлив мръсник е.