— Дни? — Там погледна към кабината по-скоро с неприязън. — Там горе изглежда възтесничко — каза тя. — Къде е тоалетната?
— Няма такава — отвърна Донът.
— Уа!
— Ъ-ъъ, гадост — рече Джорджиана и се разсмя. — И какво — да се напикаем в гащите ли?
— Не съвсем — обясни Донът. — Но положението не е далеч по-добро. Трябва да си сложиш найлонова ръкавица — той пропусна да отбележи, че галено я наричаха „лайнарката“ — и трябва да събереш всички мънички капчици. Но в състояние на безтегловност те не падат свободно, както си падат във всяка земна тоалетна, ами си висят и трябва да ги стигнете с ръкавицата и да ги съберете. — Забеляза, че момичетата жадно попиват всяка негова дума. Донът вътрешно се усмихна. Повечето хора бързо забравяха за ядрения двигател на ракетата. Но въпросите за комфорта в космоса или дори случайната липса на комфорт, това вече моментално се възприемаше от хората.
— И трябва да се уверите, че наистина сте хванали всички капчици — продължи той. — До една. Защото, ако оставите една-две да хвърчат насам-натам, рискувате да ги вдишате, докато спите.
Момиченцата се разкикотиха.
— После, като ги съберете, обръщате ръкавицата наопаки, пускате вътре хапче белина и следващите двадесет минути мачкате с ръце торбичката с пикня, докато белината не убие всички микроби.
— Ааа, не можеш да ме накараш да го направя.
— Аха — рече Донът. — Така си и мислех. Едно време при първите полети на „Аполо“ астронавтите се опитваха да се устискат цели три дни и повече, а един успя да се устиска през целия път до Луната и обратно.
Там опита да си го представи и по лицето ѝ се изписа страдание.
— Може ли да погледнем вътре? — попита Джорджиана, защото желаеше да види отблизо тясната кабина и да усети в какви условия са живели първите астронавти.
След като качиха момиченцата по стълбата, Ричард се обърна към Дона и тихо попита:
— Мислиш ли, че можем да стигнем до „Алфатаун“ с това нещо?
— Разбира се, що не? — бе отговорът.
— И — добави след известно време Ричард — ако махнем седалките и вместо тях се обездвижим с леките каиши и ако махнеш останалото не толкова важно оборудване и храната, и водата, и евентуално ако минеш на дажби от индивидуалните пакети, мислиш ли, че ще можеш да вдигнеш полезния товар дотолкова, че да качиш и, да речем — той отново млъкна, — две деца?
Донът го изгледа странно.
— Какво си мислиш, по дяволите — каза той. — Че планетата Криптон всеки миг ще избухне и на теб ще ти се наложи да изиграеш ролята на Джор-Ел?[26]
Ричард го изгледа с още по-странен поглед и отвърна:
— Как позна?
Лесли състави нова програма за ДНК от главния сървър на „Номад“ и компютърът ѝ съобщи, че ще са му необходими двадесет и две минути, за да се препрограмира и тества наново. Остави компютъра да работи, сипа си чаша силно разредено кафе и отиде навън да глътне малко чист въздух.
Видя, че пилотът на „Син мир“ Вини тъкмо вкарва нова порция хелий в корабния балон. Вини ѝ обясни, че останалите трима пилоти са били разпределени да работят в оранжериите.
— Въздушните кораби вече не са приоритет номер едно — оплака се той. — Ако оставя всичко на администрацията, кълна ти се, че ще смъкнат кораба, ще го разбият на части и накрая ще свърши като части от оранжерии.
— Добре, не ми се сърди — отвърна Лесли, — обаче и аз мисля да отмъкна няколко части от него.
— И ти ли, Бруте? — намръщи се Вини.
— Не. Не е онова, което си мислиш. Говоря за масите и за столовете от столовата, а и със сигурност на кораба не са му изтрябвали картините и килимите. Колкото повече го олекотим, толкова повече хора можем да качим на борда, а може би дори ще остане място за няколко пилета и кози.
Вини я изгледа стъписано.
— Какво си намислила — модерна версия на Ноевия ковчег ли?
От устните му се откъсна кратък нервен смях и този път се намръщи Лесли, недоволна, че пилотът се е досетил толкова лесно.
Ден шестдесет и осми
Внезапното изчезване на Джери Сигмънд от ефира остави след себе си празна ниша, а радиошоутата подобно на повечето кутии на Пандора в цивилизованото общество и подобно на самата природа просто не търпяха празните пространства. В момента един застаряващ бунтар на име Пък[27] беше напуснал Каролина, за да се премести на изток, привидно, „за да бъда тук с всички вас в зоната на прашинките“, но всъщност, за да заеме нишата на Джери.
26
Джор-Ел е бащата на Супермен, който малко преди да експлодира родната им планета Криптон, изпраща детето с космически кораб на Земята. Във филма „Супермен“ от 1978 г. ролята на Джор-Ел се изпълнява от Марлон Брандо. — Б.пр.
27
Пък — пакостлив дух от английския фолклор, едно от главните действащи лица в „Сън в лятна нощ“ от У. Шекспир. — Б.пр.