Сигмънд го изгледа търпеливо и му подаде питие.
— Тук, в музея, има работа за вас, Бишъп.
— Ракети? — попита той, вперил поглед в чашата.
— Да. Около пет от тях могат да се задействат. Искам всичките да проработят. Веднага щом излезете от стаята, ще започнете да помагате на момчетата долу. — Той се върна до мъничкия хладилник. Все така обърнат с гръб към тях, каза на Фридман: — Вие ще отидете в Лонг Бийч.
— Лонг Бийч? — бавно повтори равинът.
— Защо не? Нали нямате нищо против да бъркате бетон и да пренасяте тежко оборудване?
— Не…
— Добре. Защото започна да ми омръзва постоянно да бъда на път и всяка нощ да спя на различно място от страх да не ме спипат враговете. Затова ще си направя постоянна щабквартира в Лонг Бийч, веднага щом ударим Брукхейвън. Първо смятам да ги оставя без въздушни сили и щом веднъж това стане, същите тези мостове, които така улесниха карантината, ще улеснят и защитата на града. Изглежда, че се завръщаме към доброто старо време на замъци и ровове около тях.
„По-скоро на анклави“ — помисли си равинът. Цялата страна, а вероятно и другите страни, се разпадаха на мънички, затворени в собствените си пашкули общества, затворени в собствените си бункери общества, ръководени от местните военни вождове от типа на Сигмънд и Пък… И още обществото на биоморфизаторите. Националните или световните събития вече не означаваха нищо. Важни бяха само местните условия за оцеляване. Фридман бе свидетел на последния етап от рухването на Вавилон: човечеството се оттегляше в себе си, затваряше се като цвят на китайска роза в полунощ.
Докато Бишъп пресушаваше чашата си, забеляза на ръкава на ризата си някакво петно. Под петното лежеше болката. Един от мехурите с личинки се бе спукал и червеите в него изведнъж бяха започнали да се извиват, сякаш нещо ги бе възбудило. Зачуди се дали мехурите в него ще продължат да нарастват и си помисли: „Това да те застрелят или обесят, или да те пребият до смърт, може да се окаже последната ти грижа в момента…“
Бишоп попита:
— И кого по-точно желаете да задържите извън града?
— Всеки, когото не мога да използвам — отвърна Сигмънд.
— Да, ние сме във вътрешния кръг — повтори Пък. — Аз съм вътрешният кръг.
По лицето на Сигмънд се изписа умора, умора, която сякаш казваше: „Само ако…“
— И ще оставя навън всеки, който не ми се закълне във вярност — добави Сигмънд. — Винаги ме е бивало да разбирам хората. Това е дарба. Мога да надуша кога някой ще ме предаде още преди той да си го е помислил дори. По време на война това е много полезен инструмент. Особено в този вид война. Тук са се събрали много разгневени хора. Объркани хора. Всички те искат да си го излеят на някого. Аз само им осигурих търсения от тях символ на злото, посочих им накъде да насочат своя гняв. Ще се удивите, като разберете доколко са способни да се концентрират хората, когато имат ясна цел.
Долната устна на Фридман се разтрепери.
Пък се наведе напред притеснен:
— Джери? Говориш твърде много. Знанието е сила, а ти го раздаваш, както ти падне. Защо си мислиш, че тия двамата няма да избягат към Съфолк?
— Многото говорене няма нищо общо с това — отвърна Джери. — Повярвай ми, знам какво правя — добави той и си помисли: „Зная, че мога да се доверя на тия двамата точно толкова, колкото се доверявам и на теб, Пък“. И именно по тази причина Джери бе сипал отрова в питиетата им. Бишъп си беше подписал смъртната присъда в момента, в който военният вожд го погледна в очите и разбра, че дори той наистина да знаеше как да подготви ракетите, не изпитваше никакво желание да му помогне. Дори и да задържеше неговия приятел равина като заложник, за да го принуди да сътрудничи, Сигмънд си даде сметка, че онзи ще се опита да саботира програмата отвътре. След като Бишъп бе извън играта, равинът също ставаше безполезен. Ами Пък? Пък си беше Пък. Това беше напълно достатъчно.
Сигмънд знаеше, че отровата вече безвъзвратно е проникнала надълбоко в техните клетки. Около полунощ допаминовите[36] им рецептори щяха да откажат един след друг. Утре по обяд, когато Фридман вече щеше да е пристигнал в Лонг Бийч, а Бишъп или щеше да им губи времето, или да се опитва да подведе екипа по ракетите, а Пък щеше да обхожда съфолкския фронт, мускулите им щяха да започнат да се размекват. Внезапен пристъп на Паркинсон. Абсолютно естествено явление в този свят, където появата на нови болести бе станала съвсем в реда на нещата. Никой не би заподозрял Сигмънд, че е убил собствените си хора. Една щастлива случайност, за която Сигмънд и не подозираше — инфекцията на Бишъп — щеше да маскира отравянето му като болест, когато четиридесет и осем часа по-късно червеите направиха опит да напуснат неговото тяло. По това време той вече щеше да е изпаднал в кома. Два дни по-късно той, Фридман и Пък вече щяха да са мъртви.
36
Допамин — моноаминов невротрансмитер, който е от първостепенно значение за нормалната работа на централната нервна система. — Б.пр.