— Загубихме още една подводница, господин президент. — Новият адмирал бе застанал до вратата на Овалния кабинет.
— Вярно ли е? Вярно ли е, че са стреляли по Индия и Пакистан, след като аз изрично заповядах на флота да се връща у дома?
— Не е потвърдено, сър. Все още поддържаме връзка с Космическа станция „Алфа“. Съобщиха ни, че са засекли две експлозии: една в Индия и една в Пакистан. Със сила по един килотон всяка.
— Кажете ми какво според вас означава това.
— Може би Индия и Пакистан продължават да стрелят един срещу друг или може да е някой от нашите. Мисля, че е някой от ескорта на „Нимиц“. Възможно е да е оцелял след експлозията, комуникационните му системи да са излезли от строя, хората да са полудели от ярост и да са изстреляли две ракети.
Президентът наля две чаши кафе и протегна едната на адмирала. Нямаше мляко или захар, а самото кафе в най-добрия случай бе слабо оцветена вода. Въпреки че Белият дом винаги е бил известен със запасите си от скъпи храни и подправки, президентът бе раздал почти всичко на морските пехотинци и на строителите на оранжерии, които бяха предпазили града от гладната смърт и от анархията.
Президентът отпи, намръщи се и остави чашата.
— Казвате, че според вас може и да е някоя подводница от ескорта на „Нимиц“? Може ли да го твърдите със сигурност?
Адмиралът остави чашката си, без да отпие.
— Загубили сме връзка с близо четири процента от флота или защото те са били нападнати или… или… трудно е да се каже.
— Или защото за своя сметка са се захванали с бандитизъм — завърши президентът вместо него.
— Казах, че е трудно да се каже.
Бандити? Бандити с ядрено въоръжение? Преди време президентът би бил готов да определи „прашинките“ като най-тежкото бедствие. А само преди една седмица напливът от бежанци към Вашингтон го притесняваше да не би градът да се пренасели отново и пак да има недостиг на храна. Но и пренаселването, и рояците акари накуп сега изглеждаха като незначителни проблеми. Акари? Когато погледна назад във времето, двата първи дни от нашествието на „прашинките“ го изпълниха с носталгия. Оттогава нееднократно бе обновявал понятието си за „глобално бедствие“.
— Има и друг проблем — внимателно продължи адмиралът.
— Защо ли това никак не ме изненадва?
— Господин президент — попита се да вметне внимателно адмиралът, — става дума за „Нимиц“. Някои от моите офицери искат възмездие.
— Възмездие срещу кого? — попита президентът. — Ще е истинско чудо, ако след месец изобщо има жива душа край индийско-пакистанската граница, независимо дали ние ударим или не. Нямам намерението да се впускам в подобна лудост. Нека Бог ме порази, ако…
Небето зад прозорците над вашингтонския Мемориал се разтвори. А Мемориала вече го нямаше. Нямаше го и президента. И една трета от града бе насметена в Потомак. И водите завряха, и потекоха кървави. И Вашингтон изчезна от лицето на Земята.
22
„Моят начин“[38]
Ден сто петдесет и пети, 9:45 часа, вашингтонско време
— „Огледало“, чувате ли ме? „Огледало“, „Огледало“, тук „Алфатаун“. Обадете се, „Огледало“. Имаме визуално потвърждение за многокилотонен взрив на северна ширина тридесет… Повтарям Съединените щати бяха нападнати в…
Скенера прегледа своя „Смит & Уесън“. Оставаха още четири патрона. Което означаваше десет изстрела, като се прибавят и патроните от пистолета на Уиндоумейкъра. Правилникът предвиждаше по шест изстрела на човек. Нямаше други боеприпаси. Според правилника единственият случай, в който трябваше да носят оръжие, беше, когато в капсулата се намираше друг човек, освен бойния командир и членовете на бойния екипаж. Не мислеше, че сега някой би успял да слезе при него, било то и вътрешната полиция. На повърхността дезертиралите екипажи вероятно бяха взели със себе си своите М-1 и гранатометите, но той нямаше нужда дори и от тези минимални средства за защита, защото многото метри стоманобетон даваха възможност на командните центрове и техните ракети да устоят дори и на близка ядрена експлозия.